— Поддържателю! — Лорд-командир Хемет падна на колене. Стражите наоколо последваха примера му.
Поддържателят постоя мълчаливо миг-два. Потрепна, намръщи се, плъзна се крачка назад, извън металната чиния. Пръстенът извибрира звънливо и над чинията се появи Фекслър. Двата призрака се счепкаха с погледи, свъсили напрегнато чела, дали в пристъп на ярост, или концентрация, не знам, сплетоха ръце като борци… и изчезнаха.
— Невероятно! — Лорд-командир Хемет разтърка очите си. — Какво стана? Двама светци? Те биеха ли се?…
Осветлението се включи. Всички Строителски лампи се събудиха едновременно и куполът над главите ни светна като звездно небе в ясна нощ. Сиянието беше толкова силно, че неволно стиснах очи; пламъчетата на маслените лампи станаха невидими, все едно стоим навън в разгара на лятото.
— Светлините… — рече Норв Суровия, сякаш имаше вероятност да не сме забелязали.
Преди някой да е направил друг очевиден коментар, врати от лъскава стомана започнаха да се спускат от ниши над всички входове към залата освен над онзи със Златната порта. Съпровождаше ги пронизителен звук, от който ме заболяха зъбите, все едно някой стърже с нокти по дъската, на която Лундист пишеше с тебешир уравненията си.
— Вратите… — рече Норв. Удържах на изкушението да го млатна по главата.
За десетина секунди вратите се спуснаха додолу, метал се удари в камък, после, със същата скорост, започнаха да се вдигат. Гвардейци нахлуха в залата, вдигнати по тревога от писъка на механизма. Няколко минути се щураха насам-натам, насочвани от лорд-командира: едни завардваха входовете, в случай че е налице реална заплаха, втори проверяваха за други промени, трети се опитваха да успокоят прислугата, четвърти хукнаха да уведомят колегите си от другите гвардейски отделения, и прочие.
Цялата тази врява утихна внезапно, когато доведоха Поддържателя, истинския човек, чийто призрак от данни бяхме видели, преди Фекслър да го прогони. Ескортираха го четирима гвардейци, други се тълпяха зад тях, напълно забравили прословутата си дисциплина, досущ любопитни деца, които вървят по петите на чужденец, появил се на селския пазар. Фекслър беше прекъснал стазиса на Поддържателя.
— Виж ти — рекох. За Синдри и неговата компания Строителят беше просто непознат в странни дрехи, който държи дълга пръчка с китка къси червени ленти в края. Едва ли бяха познали в него призрака, който се бе появил за броени секунди на подиума. За гвардейците обаче той беше оживяла легенда. За лорд-командир Хемет — светец, който върви към него в плът и кръв, собственият му почитан предтеча, комуто той дължеше немалка част от авторитета си. Хемет вдигна ръка и развълнуваният шепот утихна.
— Добре дошъл, Поддържателю! Добре дошъл! — поздрави го той с широка усмивка.
Поддържателят изглеждаше объркан и уплашен, но пък беше спал хиляда години, така че бях склонен да му простя.
Пауза, после той проговори. Но на какъв език, не знам. Език без мелодичност, груб и гърлен, в който долавях по някоя позната дума. Определено различих „тревога“, тази дума човекът повтори няколко пъти.
— Може би говори друг език — казах. — Чел съм, че сред Строителите имало много езици, почти толкова, колкото са кралствата в империята. А дори да говори имперски, не е изключено езикът да се е променил оттогава. Светът се движи, нищо не стои на едно място, думите най-малко от всичко.
Хемет ме стрелна с навъсен поглед, но гневът му не продължи дълго, беше само малък облак, минал набързо пред слънцето.
— Ти направи това, ти го събуди и върна светлината в този дворец. И аз няма да го забравя, крал Йорг. — Сложи ръка на рамото на Поддържателя, после застана до него, прегърнал го през раменете, сякаш да го защити. — Ще разговарям с Поддържателя на четири очи. Капитан Косен, погрижи се за гостите ни, покажи им най-топлото ни гостоприемство, а когато приключат, ги изведи от двореца.
И си тръгна, като поведе Поддържателя със себе си.
Наведох се да взема образния пръстен.
— Е, отче Мерин, бяхте прав. Хемет вече ме обича. — Свъсих чело. — Преди време някой ми каза… имам предвид, че не бива да разкривате на човек какво е бъдещето му, защото това би променило идните събития.
Мерин се усмихна и обърна към мен белите си очи.
— Зависи от бъдещето, Йорг, и от това каква част от него разкриваш. Собствените ми видения са толкова неясни, че не бих могъл да разкрия твърде много дори да искам.