— Е, какво друго можете да кажете за моето бъдеще, отче? — Приближих се, за да ме види с отломките от зрението си.
— Не ти трябва да знаеш, Йорг — каза той. — Бъдещето е тъмно място. В него всички умираме.
— Нищо, кажи ми.
И понеже знаеше, че така или иначе ще го принудя да говори — поне дотолкова бъдещето беше ясно и за двама ни, — той се подчини.
— Ще убиваш отново и отново, ще извършиш страшни неща, ще предадеш онези, които би трябвало да обичаш, ще унищожиш брат си и ще съсипеш всички ни.
— Е, нищо ново значи. — Зърнах с периферното си зрение лицата на Елин и Синдри, видях промяната, която ги изопна, но реших да не обръщам внимание. Но бях разочарован, признавам си, а разочарованието се отразява зле на изразните ми средства. Надявал се бях, че може да порасна, да стана по-добър, да бъда нещо повече. — Кажи ми, отче. — Постарах се думата „отче“ да прозвучи искрено, да се изпълни със съдържание. — Защо всеки големец, всеки важен човек, не се стреми да си намери заклет в бъдещето гадател и да планира пътя си към величието?
Отецът застина. Изгърби се под тежестта на съжаление, което не може да се изиграе. Заговори с мека, насочена навътре насмешка и аз знаех, че казва истината.
— Да погледнеш в бъдното е себеразрушително. Да видиш самия себе си в лабиринта на възможните пътища, да последваш истината сред всичките завои и примки. Дори да го правиш рядко и предпазливо, плащаш цена. Спираш да растеш. — Помислих си за Джейн, по-голяма на години от Горгот, но мъничка на ръст. — Или ослепяваш. — Пердетата на очите му изглеждаха лъскави под силното Строителско осветление, като опали. — А ако погледнеш твърде надалеч, ако се опиташ да видиш какво чака всички ни в края…
— Кажи ми.
Отец Мерин поклати глава.
— Гори.
И за миг аз зърнах ръка без кожа, стиснала медна кутийка.
47.
Зарязахме трупа на папата сред закланите ѝ гвардейци и тръгнахме към императорския дворец, гигантски купол, издигнат от хиляди големи блокове пясъчник, без хоросанова спойка, крепени на място единствено от гравитацията. Стотина гвардейци от моя ескорт останаха при мъртвите, докато капитан Девърс размишляваше как да постъпи.
— Голям е. — Красноречието на Макин, изчезнало при портите на града, още беше в отпуск.
— Какво ли би било да дойда тук начело на армия. Да имам сто хиляди копия зад гърба си. И просто да взема трона, вместо да търся одобрение.
Никой не ми отговори. Само студеният вятър дърпаше наметалата ни и копита трещяха по камък.
Докато яздехме бавно през гигантския площад на Виен, най-сетне си дадох сметка, че баща ми наистина е мъртъв. Тази вест ми бе поднасяна на части. Призрак, показан ми от личата, сън за врагове във Висок замък, съболезнованията, изказани ми от наместничката Божия. Но нищо неоспоримо или внезапно, като да го видя как пада в краката ми и да сведа поглед към трупа му. Нищо така окончателно или греховно, като да нанеса лично смъртоносния удар и да избърша кръвта му от ръцете си с ясното съзнание, че никога няма да се махне оттам.
Чувствах се… кух. Смъртта му беше като удар с чук по камбана и сега тонът отзвучаваше в гърдите ми, фалшив тон за фалшиво минало.
— Нищо не може да се поправи, брат Макин.
Макин ме погледна. Не каза нищо. Мълчанието, както знаем, е злато.
А можех да стисна стареца за гърлото, докато още беше жив. Да го душа и да гледам как светлината в очите му гасне. Можех да се разкрещя, да беснея заради стари неправди. Но и това би отзвучавало в мен с фалшив тон, на кухо. Всъщност никога не съм имал полезен ход.
Плъзнах пръст по ръката, която държеше юздите, усетих белезите по китката си.
— Бих могъл да взема императорския трон. И свещениците да впишат името ми за вековете. Но онова, което тръните написаха тук, то е моята история, история за отнетото, което не подлежи на промяна.
Макин се намръщи, но продължи да мълчи. А и какво би могъл да каже?
Името ми за вековете? Какви векове? Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща е бил тест, не начало, не проба. А тест, от който да се поуча. Години наред Михаил и съмишлениците му са позиционирали оръжията си. Огньовете на Строителите, техните отрови и чуми. А ето ни и нас, новите хора, родени от пепелта, играем си с нашата магия, с играчките, които са оставили за нас Фекслър и другите като него. Играем си и отваряме пукнатини в света. Отваряме пукнатини и така наливаме вода в мелницата на Михаил, докато съвсем скоро не стигнем повратната точка, когато призраците от нашето минало ще се въздигнат отново и ще донесат решението на всички проблеми. А какво ме следваше? Какво вървеше по петите ми? Армия на мъртъвци, некромантски клин, насочен по стъпките ми право към Виен. Клин достатъчно голям да разцепи всинца ни. Нищо чудно, че отец Мерин бе ослепял. Бъдещето ни е било ярко за него. Валеше. Студен есенен дъжд, но кротък, приспивен. Пълнеше очите ми. Позволил бях на тръните да ме задържат, взел бях онова, което предлагаха, и бях изгубил първия от братята си. Плът от моята плът и мое задължение, първият дълг, който сам си бях вменил — да се грижа за него. Провалих се и той умря самичък. И макар че бих платил всяка цена да поправя онази неправда, дори императорът не разполага с толкова пари.