Дукът на Бон сумтя и пръхтя, стрелка ме с тъмни погледи, но не си тръгна, затова пратих при него Макин с бегло намигване, защото знаех, че малцина са способни да устоят на чара му.
И след по-малко от час отново стояхме пред Златната порта, древната дървена арка, която ми беше попречила да заема мястото си на последния Събор. Както знаем, вече не бях опетнен, защото магията ми се беше изпарила при обсадата на Призрачния. Въпреки това не горях от нетърпение да застана пред онази порта. Опарената ръка не бърза да хване отново машата, дори когато всички сетива, освен спомена, ти казват, че машата отдавна е изстинала.
— След теб, любима. — И побутнах Миана напред заедно с бебето. Оказа се, че друго отсъждане, записано от прилежния Ечелион през имперска година 345, касае децата и тяхното присъствие на Събора — самите те не могат да бъдат назначавани за съветници, но могат да присъстват в залата, ако са придружени и от двамата си родители. Полезни неща са това книгите. И допълнителните разпоредби. Ако ги прилагаш избирателно.
— Не те съветвам да го правиш, съветничке — казах, когато Катерин понечи да последва съпругата ми.
— И откога съм започнала да ти искам съвет, Йорг? — Катерин обърна към мен прекрасните си очи и онази глупава мисъл, че мога да стана по-добър човек, че мога да се променя, ме завладя отново.
— Портата ще те отхвърли, милейди. А усещането е крайно неприятно, уверявам те. — Да те отхвърлят винаги е неприятно.
Тя се намръщи.
— Защо?
— Баща ми не те е познавал толкова добре, колкото те познавам аз, иначе нямаше да те прати тук като свой представител. Портата няма да те пусне. Ти си заклета в сънищата. Опетнена. Ще те отхвърли и от това ще те заболи. — Почуках по слепоочията си.
— Аз… редно е да опитам. — Беше ми повярвала. Не мисля, че съм я лъгал някога.
— Недей — рекох.
И тя се дръпна настрани, като клатеше смутено глава.
— Райк — казах аз и един по един братята влязоха в залата на Събора. Мартен, сър Кент, Осер и Гомст ги последваха. Сетне лорд Макин с дук Бон.
Катерин седеше на мраморна скамейка, преплела пръсти върху диплите на черната си пола, и ни гледаше — мен, Горгот и Тапрут.
— Не знам какво ще стане — обърнах се към левкротата. — Портата може да те отхвърли, може и да те пусне. Ако те отхвърли, поне ще си в добра компания. — И кимнах към Катерин.
Горгот раздвижи огромните си рамене, тежки мускули издуха червената кожа. Наведе глава и тръгна към арката. Когато я наближи, забави крачка, сякаш влизаше в пастта на снежна виелица. Спираше след всяка стъпка, все едно събира кураж за следващата. Цялото му тяло трептеше от напрежение. Помислих, че ще се откаже, но той продължи упорито напред. Лесно можех да си представя лицето му — напрегнато като сгърбените рамене. Пристъпи под арката, Златната порта заскърца, дори се изви сякаш, съпротивляваше се, но накрая все пак отстъпи и призна правото му да мине. Стъпил най-сетне в тронната зала, Горгот едва не падна, така се подкосиха краката му.
— Би трябвало да опитам — каза Катерин и се изправи неуверено.
— Горгот само е топнал пръстите на краката си в реката. А ти плуваш в нея — отвърнах и поклатих глава.
Зърнах през рамо трима да влизат в преддверието, предхождани от двама гвардейци. Триото определено привличаше погледа. Трудно може да си представи човек трима толкова различни делегати. Приковах поглед в тях и усетих как Катерин също обръща очи натам.
— Червената кралица, Лунтар от Тар и Мълчаливата сестра — прошепна зад мен Тапрут, използвайки тялото ми като щит, зад който да се скрие. Катерин си пое остро дъх.
Лунтар и Сестрата вървяха от двете страни на кралицата, висока жена, костелива, но несъмнено красавица на младини. Сигурно беше на петдесетина години, ако не и повече. Времето я беше опърлило сякаш, вместо да я съсухри, кожата ѝ се опъваше върху остри скули, а косата ѝ — най-тъмното тъмночервено — беше прибрана назад с диамантени фиби.
— Крал Йорг! — поздрави ме тя, макар да ни деляха двайсетина метра, и ми отправи свирепа усмивка. Черните дипли на полите ѝ лъщяха като обшити със скъпоценни камъни и меняха оттенъка си при всяка крачка, яката се извисяваше зад нея, твърда и разперена като ветрило, алена дъга, разперена по-високо от главата ѝ.