Чаках мълчаливо. С Лунтар се бях срещал, но не помнех нищо. Той бе прибрал в кутия спомените ми в изпепелените земи на Тар. До великолепието на кралицата изглеждаше пълен мизерник със сивата си туника и бялото наметало, но малцина биха забелязали облеклото му — не то, а раните от изгорено привличаха окото. Сигурно Леша е изглеждала така, преди грозни белези да затворят раните, получени сред хълмовете на Иберико. Раните на Лунтар бяха съвсем пресни, още влажни. Тънки корички се сцепваха при всяко движение и отдолу лъщеше сурова плът.
— Внимавай за Мълчаливата сестра — изсъска Тапрут. — Не я изпускай от поглед! Тя умее да убягва на окото.
Самата истина, защото вече бях забравил за нея, сякаш не трима, а двама ни наближаваха, само Лунтар и неговата кралица. С усилие, като онова, с което се залавяме за неприятна задача, принудих ума си да я види. Стара жена, наистина стара, като дървото на Златната порта, с дълъг сив плащ, който се гънеше на вълни като мъгла, качулката спусната ниско над лицето ѝ. Виждах само бръчки и блясък на очи, едното перленобяло.
— Крал Йорг — повтори Червената кралица, когато застана пред мен. Бяхме еднакви на ръст. Май ѝ доставяше удоволствие да изрича името ми, въртеше го на езика си. Неприятно. — И принцеса, ако не греша. Тевтонка, ако се съди по външния вид. — Погледна към Мълчаливата сестра, за миг само. — Но името ѝ не се вижда. Заклета в ума? В сънищата навярно.
— Катерин Ап Скорон — каза Катерин. — Баща ми е Исен Ап Скорон, лорд на Айзеншлос.
— И доктор Тапрут. Защо се криеш, Елиас? Така ли се посреща стара приятелка?
— Елиас? — Пристъпих настрани и се обърнах да погледна Тапрут.
— Алиша. — Тапрут се поклони дълбоко.
— Нима си се надявал да минеш през портата, без да си поприказваме, Елиас? — Кралицата се усмихна доволно на смущението му.
— А, не, аз само… — Тапрут, останал без думи. Виж, това беше нещо ново.
— А ти ще останеш навън заедно с нас, скъпа Катерин — смени темата кралицата, като остави Тапрут да си търси отговора. — С „опетнените“, както със завидна охота ни нарича лорд-командирът.
Имаше предвид с тях двамата, тоест с нея и Лунтар, помислих си спокойно, после се стреснах, както се стряскаме на ръба на съня. Трудно беше да се фокусирам върху Мълчаливата сестра, но аз вперих упорито поглед в нея и издигнах мислена стена около ума си, спомнил си Корион и силата на неговата воля.
— Чувал съм за теб, Сестро — казах ѝ. — Сагеус говореше за теб. Корион и Чела те знаеха. Джейн също. И всички те се чудеха кога ще излезеш на сцената. Сега може би?
Отговор не получих, само лека усмивка на сухите старчески устни.
— Е, като се има предвид името ти…
Пак същата усмивка. Очите ѝ имаха притегателна сила, теглеха като отлив.
— Продължавай така и току-виж съм ти позволил да ме притеглиш. Пък тогава ще видим какво ще стане, нали?
Това не ѝ хареса. Извърна рязко поглед, от усмивката не остана и следа.
— И Лунтар. Не те помня. И това май е по твоя вина, нали? Възможно е да си ми направил услуга с онази твоя кутийка, или пък не. Още не съм решил.
Той отвори уста да отвърне и лицето му се пропука, прозрачна течност ороси раните му. Ехо на стара агония звънна в скулата ми, точно както Златната порта го беше пробудила преди години, когато за пръв път си пробвах късмета с нея. Огънят все още ме плашеше, няма две мнения по въпроса.
— Искаш ли да си върнеш спомена за мен, Йорг? — попита Лунтар.
Всъщност не исках. Така де, кой иска отново да гори?
— Да — рекох.
— Хвани ръката ми. — И я протегна към мен, влажна, оросена.
Пригади ми се, жлъчка опари гърлото ми, но издържах и хванах ръката му, затворих пръсти около раните, усетих как разкъсаната кожа се мести под хватката ми.
И то се появи — лъскав наниз от спомени, лудостта, дългото пътуване вързан на седлото на Барт, истериите ми, докато Макин ни водеше на юг в опърления пущинак, който хората наричат Тар.
Щрак. Вперил съм поглед в някаква кутия, медна кутия с релеф от тръни. Капакът ѝ току-що се е захлопнал, а ръката, която го е затворила, е изгорена цялата.
— Какво? — казвам. Не е най-интелигентният въпрос, но покрива широка палитра от питания.
— Казвам се Лунтар. Ти беше болен. — Примлясване с устни след всяка дума.
Вдигам глава, косата ми провисва от двете страни на лицето и го виждам. Истинско страшилище, с толкова много пресни изгаряния, че сякаш целият е една огромна рана.