— Как издържаш болката? — питам.
— То е просто болка — казва той и вдига рамене. Бялото му наметало, оцапано с прах, лепне по снагата му, сякаш целият е мокър отдолу.
— Кой си ти? — питам, макар да ми е казал името си.
— Човек, който вижда бъдещето.
— Навремето познавах едно момиче като теб — казвам и се оглеждам за братята. Виждам само прах и пясък.
— Джейн. — Той кимва. — Тя не виждаше надалеч. Собствената ѝ светлина я заслепяваше. За да виждаш в тъмното, трябва да си тъмен.
— А ти надалече ли виждаш? — питам.
— До самия край — отвръща той. — До следващата ни среща. След години. Само това спира погледа ми. Когато видя себе си на пътеката.
— Какво има в кутията? — Нещо в кутията я прави да изглежда по-важна от всичките години напред.
— Нещо лошо, което си извършил — казва той.
— Вършил съм много лоши неща.
— Това е по-лошо от другите. Поне в твоите очи. И е смесено с отровата на Сагеус. Трябва да ферментира известно време в кутията, да загуби малко от жилото си и чак тогава ще е безопасно да излезе на бял свят.
— Безопасно?
— Безопасно — казва той.
— Е, кажи ми за бъдещето.
— Ами, там е работата… — Примлясва отново с изгорените си устни, нишки разтопена плът лепнат между тях. — Там е работата, че ако кажеш на някого бъдещето му, то може да се промени.
— Може ли?
— Избери си число от едно до десет — казва той.
— Знаеш какво ще избера?
— Да.
— Но не можеш да го докажеш.
— Не винаги, но днес мога. Ще избереш три. Хайде, избирай.
— Три — казвам аз с усмивка.
Вземам кутията. Оказва се неочаквано тежка.
— Сложил си спомените ми вътре?
— Да — казва той. Търпелив е. Като учителя Лундист.
— И виждаш бъдещето ми до момента на следващата ни среща, която ще е след години?
— След шест.
— Но ако ми кажеш, бъдещето вече няма да е моето бъдеще, а ако ми кажеш и за новото, то също ще се промени?
— Да.
— Нищо де, кажи ми. После можеш да прибереш спомена в кутията. А когато се срещнем, ще ми го върнеш. И тогава ще знам, че наистина виждаш в годините напред.
— Интересна идея, Йорг — казва той.
— Знаел си, че ще го предложа, нали?
— Да.
— Но ако ми беше казал, можеше и да не го предложа.
— Да.
— А как, според виденията, ще отговориш самият ти на моето предложение?
— С „да“.
Аз кимам. И той ми казва. Всичко, което ще се случи. Всичко.
— Йорг? — Катерин ме дръпна за рамото. — Йорг!
Сведох поглед към ръката си — празна, влажна, парченца изгорена кожа полепнали по дланта ми. Вдигнах глава и срещнах очите на Лунтар.
— Бил си прав — рекох. — За всичко. — Дори за Чела. Докато ми е разказвал за нея, съм се изсмял и съм го обвинил в лъжа.
— Е, вече познаваш човек, който вижда бъдещето — каза той.
48.
— Е, вече познаваш човек, който вижда бъдещето — каза Лунтар.
— Човек, който е погледнал твърде далеч и е изгорял — казах аз.
— Да.
— И как да спрем това бъдеще, в което всички изгаряме?
— Едва ли ще можем — отвърна Лунтар. — Но ако имаме някакъв шанс, трябва да действаме сега. — Подаде ми сгънато парче пергамент, цялото на петна от влагата по пръстите му. — Четири думи. Важно е да ги прочетеш в правилния момент, не по-рано.
— И как ще разбера кога е правилният момент?
— Ще разбереш.
— Защото ти вече си го видял — казах аз.
— Нещо такова.
— И ще се получи ли?
Той поклати глава и каза:
— Въпреки това опитай. Не всеки край може да бъде видян.
Червената кралица ме гледаше, тя, Катерин и Мълчаливата сестра, наблюдаваха ме, сякаш съм мозайка, която трябва да се подреди. Лунтар кимна към тях.
— Какво ще кажеш, Йорг? Май вече разполагаме със старицата, майката и девицата? Триликата богиня на старите времена, въплътена наново?
И за миг наистина ми се стори, че са три поколения на една и съща жена. Катерин имаше силата на кралицата в лицето си и мъдростта на Сестрата в очите си.
— Хващай се на работа, момче — каза кралицата. — Нямаме време за губене.