И така, аз пристъпих да целуна Катерин, смел до безразсъдство като човек, който знае, че последните песъчинки изтичат. Но тя ме спря с ръка на гърдите.
— Оправи нещата, Йорг.
И аз за пръв път минах през Златната порта.
Императорската тронна зала може и да не беше претъпкана, но определено се беше позапълнила. Близо сто и петдесет лордове на империята и техни съветници кръжаха около подиума. Тронът сякаш се носеше над тях, обикновен дървен стол, но зловещ някак, и чакаше своята жертва.
Спрях за миг да огледам обстановката. Фракции се усамотяваха в страничните зали, други излизаха от тях с доволни физиономии, явно постигнали споразумение, трети излизаха гневни, успели единствено да задълбочат различията си. Гвардейци стояха на пост по периметъра на залата, а над всичко това се носеше глъчта на неспирни разговори.
— Ей, ти! — Висок мъж, малко по-голям от мен на години, се отдели от групата си само на няколко крачки от Златната порта. Допреди миг беше държал реч на десетината си слушатели, придружена с енергични жестове, кадифената му одежда беше обшита със скъпоценни камъни, които отразяваха светлината при всяко движение.
— Какво? — отвърнах му също толкова безцеремонно, което очевидно го изненада, ако се съдеше по това как му провисна долната челюст. Явно ме беше взел за медна корона, дребен лорд с един глас и без свита. Не бях достатъчно възрастен да мина за съветник.
— На какво мнение си по Мортрейнския въпрос? — Бузите му бяха румени и месести, напомни ми за братовчеда Марклос.
— Изобщо не съм се замислял. — Хората зад него бяха с подобна разцветка и облечени в подобен стил, така че най-вероятно бяха от същия район. От изток някъде, ако се съдеше по вида им. Отнякъде, където Мортрейнският въпрос имаше сериозна политическа тежест.
— Е, трябва да се замислиш. — И ме ръгна с пръст в гърдите.
Преди да ме е ръгнал втори път в излъсканата стомана на нагръдника, аз му хванах пръста.
— Защо го правиш? — попитах, докато той охкаше. — Защо ми даваш лост към болката си? — Тръгнах бавно напред, като извивах пръста му, и той побърза да отстъпи към групичката свои поддръжници, мрънкаше и се навеждаше все по-ниско, за да увеличи острия ъгъл, под който държах показалеца му.
Стигнахме до групичката източни лордове, мъже от степите със смешни конусовидни шапки, натежали от яркоцветна бродерия, и аз извих пръста му още малко, колкото мъжът да се смъкне на колене.
— Как се казваш? — попитах.
— Молион от Хонеере — изсъска той през зъби.
— Йорг от Запада. — Имах твърде много кралства и ме мързеше да ги изреждам. — Направи две грешки, Молион. Първо, даде ми пръста си. И още по-лошо, когато го взех, ти позволи да го използвам срещу теб, позволи чрез него да ти отнема честта. Не трупай грешки връз грешките, човече. Пръстът ти беше изгубен в момента, в който го хванах. Трябваше да се хвърлиш напред. Е, пръстът ти щеше да се счупи, но това е малка жертва, срещу която щеше да спечелиш предимство и да ме събориш на задник. — Плъзнах поглед по групичката източни крале. — Ще сгрешите, ако заложите на този. Той не притежава необходимата сила.
Счупих пръста на Молион. Яко изпука. И тръгнах да намеря свитата си.
— Виждам, че вече си се запознал с цар Молион. Наскоро възкачил се на трона, язди репутацията на тейко си. — Доктор Тапрут се плъзна покрай мен и ме поведе към Макин и останалите.
— Йорг! — Макин ме плесна с длан по рамото. — Тъкмо казвах на дук Бон, че ти си човекът, който да уреди несъгласията му с неговите северни съседи. Братовчеди на нашия добър приятел дук Аларик.
Кимнах с усмивка и с пълното съзнание, че на фона на изгореното ми лице усмивката вероятно изглежда повече свирепа, отколкото дружелюбна.
— Къде е Миана? — попитах. — И синът ми?
— Кралицата отиде да намери баща си, господарю. Сър Кент тръгна с нея. Горгот също, макар че неговата основна цел е да души за тролове — каза Мартен.
— Тролове? — Погледнах Тапрут.
— Говори се, че последният император е имал елитна гвардия, гвардия в гвардията, ако щеш. Описанието, което съм чел, ги определя като „нечовеци“. — С което вдигна рамене да приключи въпроса, жест достатъчно красноречив, но пък той умееше да говори с тялото си.
— Кажи ми какво е положението, Тапрут — рекох аз.
— Глей, глей! — И ми го нарисува с въглен върху парче пергамент. — Ти имаш девет гласа. Дук Аларик има два и вероятно ще привлече още два с помощта на Готман от Хагенфаст — ако съм разбрал правилно, съпругата му има някакво влияние там.