— Елин. — Усмихнах се, по-меко този път.
— Дядо ти има два гласа, бащата на Миана — един, а двамата заедно — граф Ханса и лордът на Уенит — вероятно ще привлекат още три. Глей бе!
— Ама аз само…
— Ибн Фейд има пет. Което прави общо на наша страна…
— Двайсет и пет — прекъснах го аз. — Трябват ми два пъти повече, че и отгоре.
— Двайсет и шест, ако Макин омагьоса дук Бон. — Тапрут отбеляза гласа на Бон до гласовете на халифа. — Много е впечатляващо, че събираш подкрепа от ледения Север до пустините на Африк. Човек, който може да привлече толкова коренно различни поддръжници, очевидно има какво да предложи. Погледнат ли играч като Молион, поддържан от твърд блок съседни кралства, Стоте виждат само едно — местен интерес, следователно заплаха. Но когато видят човек, комуто са задължени както халифи от горещите пясъци, така и северни лордове, които се наливат с медовина в проветривите си зали… току-виж им се привидял император. — Тапрут размаха ръка към главата ми, уж рисува корона. — А помисли и за друго. Трябват ти петдесет и един гласа само ако бъдат дадени всички гласове.
— Интересно — казах аз. — Искам двамата с Макин да се поразходите сред Стоте. Вижте кой може да бъде обърнат в наша полза, кои са враговете ни и кой оглавява силните фракции. Когато една фракция бъде разбита, отломките често се разбягват в различни посоки и лесно се поддават на влияние. — Урок, който бях научил на пътя. Убий главата и тялото е твое. — Нека Миана и Осер се заемат със същото. И Гомст. Той да поеме набожните.
Тапрут кимна. Понечи да се обърне, но аз го хванах за китката.
— А, още нещо, докторе. Възможно е да чуеш слухове, че папата е била убита. Искам неуморно да повтаряш, че аз нямам нищо общо с това. А ако няма такъв слух, гледай да го пуснеш.
Тапрут вдигна и двете си вежди, но после кимна и тръгна да изпълни задачата.
— Йорг! — Лорд-командир Хемет разбутваше Стоте, сякаш те бяха овце, а той — пастирът. — Йорг Анкрат! — Поддържателят бързаше след него, стиснал здраво устни. Официалната версия гласеше, че се е събудил ням след хилядолетния си сън. Ако питате мен, след като бе посвикнал със звученето на старата реч, лорд-командирът беше стигнал до извода, че онова, което Поддържателят има да каже, не му харесва.
— Лорд-командире. — Кимнах му. Лицето му беше като гръмотевична буря, която всеки миг ще размята светкавиците.
— Йорг! — Сложи ръце на раменете ми. Имаше време, когато бих го фраснал с чело в мутрата за награда, но дворцовият живот беше поогладил ръбовете ми. — Йорг! — повтори за пореден път името ми той, сякаш нещо в него му идеше трудно за вярване, после ме придърпа към себе си, докато сведените ни глави почти не се чукнаха, и прошепна: — Убил си папата? Наистина ли си го направил?
— Определено се надявам, че е така — отвърнах. — Защото ако още е жива, значи е по-корава и от мен.
Бурен смях се откъсна от гърдите му и хората взеха да се обръщат към нас. Хемет се овладя и сниши отново глас.
— Наистина си го направил? Направил си го! Проклет да съм. Боже, камък ми падна от сърцето.
Свих рамене.
— Не е трудно да убиеш старица. Но ако не си тръгна от Събора като император, възможно е да съжаля за това свое решение, при това ще съжалявам твърде кратко, защото ще съм мъртъв. Нека спомена обаче, че единствените свидетели бяха моите хора и Златната гвардия, а времената, както знаем, са опасни. Дори папата може да срещне смъртта си по пътищата в дни като нашите. — Когато искаш да покриеш нещо във Виен, добре е лорд-командирът да ти дължи услуга.
Хемет се усмихна свирепо.
— Да. — После се намръщи. — Времената са дори по-опасни, отколкото мислех. Мъртвите са пред портите ни. Отсам тях дори. — Пусна ме. — Но няма да занимавам с този проблем Събора. Твърде малобройни са, за да стигнат двореца. До час ще сме ги премазали.
И с тези думи си тръгна, а Поддържателят го последва като бито куче.
49.
Колкото по-близо до Виен стигаше колоната на Чела, толкова по-нагъсто се редяха градчетата и селата по брега на Дануб. Скоро щяха да се съединят в едно и да се плиснат в стените на императорския град.
— Спри!
Дразнеше се, че трябва да крещи командите си на глас, но некромантството, което още береше душа в нея, бе отслабнало толкова много, че желанията ѝ не стигаха до мъртвите.
Кавалерията спря нестройно, без обичайния светкавичен отклик на Златната гвардия. Конете се изнервяха от мъртвия си товар дори ако ги яздеха същите хора, които ги бяха яздили предната нощ и в продължение на седмици преди това. Някои бяха отказали да се подчинят, цвилеха ужасено, дърпаха се и хвърляха къчове, когато мъртвите им ездачи понечиха да ги яхнат. Чела се чудеше дали да не им прережат гърлата, но Кай я убеди да ги пуснат на свобода, а гвардейците, останали без коне, да прати назад, за да се влеят в авангарда на Мъртвия крал.