Оттам — по широките улици на Виен, после под Западната арка, откъдето започваше широкият Западен път. Дори Чела не остана безразлична към обграждащото я великолепие. През целия си дълъг живот не бе виждала нищо, което да я подготви за тази гледка. Нейният беше преминал в гробища и тресавища, сред костите на забравени хора и в гробниците, издигнати в тяхна памет. Сега, изправена пред тези велики творения на човешкия дух, тя разбра, че е малка и мръсна, креатура на мрака и кошмарите, осъдена да рови земята за кости.
— Мъртвия крал ще направи некрополис тук. — Стана ѝ по-добре, като изрече думите. Не че искаше да живее завинаги сред вдигнатите мъртви — вече бе достатъчно жива, за да се обръща стомахът ѝ при тази мисъл, — но вълшебната красота на Виен обиждаше съществуването ѝ по начин, който не подлежеше на обяснение, и тя предпочиташе великият град да стане на прах, отколкото да търпи презрението на празните му прозорци.
Рота гвардейци ги подмина в края на Западния път, там, където той се вливаше в гигантски площад. Няколкостотин човека, хиляда може би, яздеха в галоп, предвождани от лорд-командира. Мъртвия крал бе споменал изрично лорд-командир Хемет, описал бе плаща и жезъла, по които да го познае Чела. Посочил го бе като човек, когото да държи под око.
Уж яздеха към двореца, а ѝ се струваше, че куполът никога няма да се приближи, че размерите му преминават от невероятни в невъзможни. На едно място, някъде по средата между богаташките къщи, останали зад гърба им, и великолепния дворец отпред, по плочите имаше петна от кръв. Някой си бе направил труда да почисти мястото, но миризмата на клане е упорита и трудно се премахва. Изблик на тъмна радост се плисна от каретата, трая само миг и после изчезна, но междувременно успя да подлуди окончателно конете. Който и да бе умрял тук, смъртта му очевидно се харесваше на лича. Смърт на потенциален враг. Явно западният вятър все още им носеше късмет.
Ескортът на Чела наближаваше своята зала по периметъра на двореца — последната незаета, непосредствено до Императорската порта, вляво. Колоната уж яздеше натам, но в последния миг свърна в бавен ход към самата порта. Гвардейци стояха на пост пред портата, тънка златна редица, която се пръсна, смутена от поведението на своите колеги, които се смъкваха от конете си пред величествения вход. Но преди да са направили каквото и да било по въпроса, личът излезе от каретата и всички погледи се лепнаха за него. Гледаха го, както човек зяпа кървавия чукан на палеца си, който е отсякъл собственоръчно.
50.
— Трябва да стане бързо.
— Дотук са минали сто двайсет и осем години, крал Йорг — каза Тапрут. — А още не сме избрали император, дори не сме близо до съгласие. Не знам какво ще реши този път Съборът, но знам, че няма да го реши бързо, това ти го гарантирам.
— Времето ни изтича. Не го ли усещаш? — Биеше в мен като барабан. Заплаха, опасност, която наближава.
Тапрут се ококори. Явно не разбираше.
— Гвардията ни пази, обградила е двореца…
— Трябва да стане бързо. — Плъзнах поглед по навалицата, крале, царе, дукове, графове. — Кой оглавява най-голямата фракция?
— Ти, бих казал — отвърна Тапрут. — Глей, глей — добави с известно закъснение.
— Това е добре. А следващите с най-голямо влияние?
— Цар Молион, Червената кралица и Костос от Пристанищните кралства. Баща ти също беше събрал значителна подкрепа.
Зърнах дядо си сред тълпата, Миана стоеше до него.
— За Молион нямай грижа. Следовниците му вече се оглеждат за нови съюзи. Кралицата е отвън… Значи Костос. Покажи ми го.
Не знам защо, но бях очаквал конте, а Костос се оказа по-висок от мен, с воинска осанка, облечен от глава до пети в стоманена ризница, без излишни финтифлюшки, само нагръдникът му беше разкрасен с изображение на слънчев изгрев зад черен кораб, дело на истински майстор в занаята.
— Има ли някакъв закон, който забранява да се качваме на подиума, до трона? — попитах.
— Какво? Да. Не, всъщност май няма. Но никой не го прави. — Притеснението на Тапрут се изливаше през пръстите му, които летяха нагоре-надолу и дърпаха коса, копчета, връзки.
Тръгнах бавно към подиума, Тапрут кършеше пръсти по петите ми. Взех с два скока стъпалата и застанах пред трона.
— Дано ме чуваш, Фекслър. Искам да знам дали можеш да контролираш вратите и осветлението. Ако не можеш, не знам защо изобщо трябваше да идвам тук. — Говорех тихо, все едно се моля.
За миг светлината около мен се усили, съвсем малко и съвсем за кратко, сякаш лампите в тавана над трона са светнали по-ярко за част от секундата. Сетих се за подземията на замък Утрен, как Фекслър ме беше превел по пътечката си от примигващи светещи мехури. Сигурен бях, че тогава, преди четири години, Фекслър е имал сериозни основания да се стреми към императорския дворец във Виен, да бъде доведен тук физически, а не просто да плува в своя скрит океан. Може би съм му помогнал да мине през стени, които не можех да видя. И вероятно трябваше да благодарим на него, че Виен още не бе сринат на отровна прах. Но каквито и мотиви да тласкаха Фекслър, в момента за мен най-важни бяха вратите и осветлението.