— Отработените заклинания, записани в книги, действат по-добре от новите. Руните и символите, използвани от столетия, са по-силни от всяко вчерашно изобретение. Те представляват канали, които човешката воля е издълбала в реалността. Ще те надвия, защото сега зад мен стоят милиони. Защото моето желание да победя тече по най-старите канали. — Направих си труда да му го кажа, защото в изричането на истината има сила, а и защото обичам да споря.
— Какво? Да не би внезапно да си открил Бог? — Изсмя се, все едно не го стисках за гушата. — Волята на набожните няма да ти помогне само защото си убил папата, Йорг. Тези неща не работят така.
— Хората вярват и в други неща, мъртвило — казах му. Около нас ехтяха писъци, червени ръце деряха, богати хора умираха.
— Няма такова нещо, което да…
— Империята — прекъснах го аз. — Милион изтерзани души, пръснати по земята на една огромна и разделена империя, които се молят за мир, молят се един ден нов император да седне на трона. Този нов император съм аз.
Ударих отново. Император в сърцето на една неразделена империя. И Мъртвия крал залитна, изгубил от силата си, уловен в капана на плът.
— Дойдох за отмъщение — каза той, макар че за какво отмъщение говореше, нямах представа. — Да ти покажа какво съм постигнал, след като ти ме изостави. И виж, виж какво мога! — И разпери широко ръце, макар да го стисках с всички сили за гърлото, да обхване с жест златната орда, която вилнееше около нас. — Доведох ви кралството на мъртвите. Нека се присъединя към теб, братко. Нека поведа нашите армии, нека разширя империята, в този свят и в отвъдния, нека я обединя и излекувам, нека я направя наша. Забрави тези свои приятели и тази съпруга, която дори не си избрал сам… — Погледна към Миана.
И тогава го ударих с цялата си воля, до последната нишка и зрънце. Ударих със силата на империята, със силата на милионите, тук, на това свещено място, в самото сърце на империята, където величието на прежни императори и вярата на поколения бяха прогорили пътечките на моята сила в тъканта на реалното. Вятър се изви около нас, студен и силен. Кай Самърсън се бореше за свободата си, дълбоко в собственото си тяло, защото както благочестивите могат да се пречупят, така и прокълнатите могат да се устремят към опрощение. Вихърът заговори със свой глас и Мъртвия крал най-сетне отвърна на удара.
Волите ни се сблъскаха, моята и неговата, и нито аз, нито той бяхме готови да отстъпим. Зад мен — безкрайният спящ мозък на империята, изгубените надежди, кошмарните сънища, истинска блъсканица, неимоверен натиск. Зад него — мъртвите земи, безутешността на живота, стигнал до своя окончателен край, нетърпимата нужда, жаждата да се върнат. Натискът растеше и растеше, невиждан, безпрецедентен. Усетих как колелото се завърта, как тъканта на всичко и навсякъде започва да се къса. И в този миг разбрах кой стои пред мен.
В същия миг Кай Самърсън се научи да лети. Краката на Мъртвия крал се отделиха от пода, вятърът нахлу в пролуката. Беше малка победа, но безценна, защото изненада врага ми.
Вледених се за миг, разбрал кого държа в хватката си, и тогава, макар Уилям да висеше пред мен слаб, уязвим, открит, макар да знаех, че повтарям почти дословно стореното от баща си… аз го намушках.
Свалих едната си ръка от гърлото му, взех ножа на Кай от канията на колана и го забих дълбоко в сърцето му; усетих как металът изстърга в ребро.
Изсмя се кратко, невярващо, сред фонтан от кръв, после се срина, сякаш бях срязал с ножа конците му.
Пуснах го и той падна, размахал ръце, кръв бликаше от гърдите му. Пада сякаш цяла вечност. Собственият ми брат. Уилям, когото не бях успял да спася, заклещен в шипката. Когото не успях да спася и сега. Чиято смърт беше обърнала живота ми. Тръните ме държаха отново. Той падаше, а аз не можех да го хвана. Трупът на Кай се удари в пода и звукът означаваше край. Уилям вече не беше тук, върнал се бе в мъртвите земи, откъдето ме беше следил толкова години през погледа на толкова мъртви очи.
Парчето пергамент, което ми беше дал Лунтар, изпадна от ръкава ми. Наведох се да го взема, докато мъртвите гвардейци се сриваха из цялата зала, първо на десетки, после на стотици.
„Можеш да го спасиш.“ Четири думи. Заклетите в бъдещето виждат по-малко, отколкото си мислят. Току-що бях пронизал брат си в сърцето.
— Не разбирам. — Макин се отърси от един затиснал го труп, тъмна кръв се стичаше по лицето му в три успоредни линии. Думите му запълниха внезапната тишина. — Как успя да го убиеш?
— Гледах го как умира — отвърнах тихо, завалено. — Стоях скрит и ги оставих да го убият.