„Иска да видя нещо.“
— Къде си, Фекслър? Къде си се скрил?
Ядосах се и понечих да сваля пръстена, но точно тогава миниатюрна точица светлина привлече вниманието ми. Малка червена точка в завихреното синьо. Наместих стабилно пръстена между костите на скулата и веждата си.
— Къде си? — попитах и завъртях външната пластина на пръстена. Светът порасна под мен, все едно падах към него. Продължих да въртя наляво-надясно, насочвах погледа си, прицелвах се в плячката — немигащата червена точка, която сякаш ме теглеше към себе си, все по-бързо, докато способностите на пръстена не се изчерпиха и точката не се закова над гол хълм нейде в лошите земи западно от Конски бряг.
— Искаш да отида там ли? — попитах.
И вторият светещ мехур припламна и угасна.
Постоях още миг под трепкащия светлик на последния мехур, после свих рамене и поех по тясното спирално стълбище към замъка горе.
Стаята с картите се намира във висока кула с изглед към морето. Държат свитъците в туби от намаслена кожа, всяка с восъчен печат с герба на дядо ми. Седем тесни прозореца пропускат дневната светлина, поне когато специалните капаци не са затворени срещу стихиите на дъждовния сезон. Грижата за картите е поверена на един тип, писар, и той стои в стаята от зори до здрач, готов да отвори тубите за всеки, който е получил разрешение да прегледа съдържанието им, и после да ги запечата отново.
— Не ти ли е хрумвало да предложиш друга стая? — попитах го, когато вятърът се опита да изтръгне картата от ръцете ми за двайсети път. Вече час гонех документи из стаята и толкова се бях ядосал, че можех човек да убия. На мястото на Редмон, писаря, отдавна щях да съм грабнал арбалет и да съм открил огън по хората долу през някой от седемте прозореца. Залових картата, преди да е литнала от масата, и отново я затиснах с четирите преспапиета, от които беше избягала.
— Добрата вентилация е важна за съхраняването на пергамента — отговори Редмон. Гледаше в пода и стискаше перото си до побеляване. Май се тревожеше, че както съм се ядосал, току-виж съм наранил безценните му повереници. Ако ме познаваше, щеше да се тревожи за собственото си здраве. Изглеждаше ми достатъчно кльощав да мине през някой от прозорците.
Отрих хълмистия район, който бях видял през образния пръстен — някъде там беше възвишението с търпеливата червена точка. Чудил се бях дали на склона му наистина не грее червена точка, толкова ярка, че да я видя от черния покров на небето, но после съобразих, че светлината ѝ не се беше усилила с увеличаването на образа, значи беше някакъв хитър трик, като капката восък върху огледало, която разваля отражението.
— Това какво означава? — попитах и сложих пръст върху един символ, който покриваше района. Всъщност знаех какво е. Бях виждал три такива символа на картите на Анкрат в библиотеката на баща си — върху Злата сянка, Източен мрак и Белега на Кейн. Но не беше изключено символите да имат друго значение тук, в Южните земи.
Редмон пристъпи към бюрото и се наведе.
— Обещани райони.
— Обещани? — попитах.
— Полуживите земи. Не е място, където да пътува човек.
Явно символите имаха същото значение като в Анкрат. Предупреждаваха за зараза, останала още от Строителските войни, утайка от техните отрови или сенки от Деня на Хилядата слънца.
— А защо „обещани“? — попитах аз.
— Обещанието на Чен Благородния, разбира се. — Писарят изглеждаше изненадан. — Че когато полуживотът се изчерпи, тези земи ще бъдат върнати на хората да ги обработват. — Редмон побутна нагоре лещите за четене с телени рамки, които се крепяха на носа му, и се върна при големите тефтери на голямото бюро пред високите до тавана лавици, чиито отделения бяха претъпкани с документи.
Навих свитъка и го хванах като бухалка.
— Ще взема това да го покажа на лорд Робърт.
Редмон ме погледна с такава мъка, все едно отвеждах единствения му син да го използвам вместо мишена за тренировка по стрелба с лък.
— Ще се грижа за картата — рекох.
Намерих вуйчо си в конюшните. Той прекарваше много време там и след като се запознах с грозната му жена, вече знаех защо. Говореше се, че в присъствието на коне въпросната дама започвала да киха, кихала все по-начесто и все по-силно, докато човек не придобивал впечатлението, че ще си изкиха очите. Робърт очевидно се чувстваше щастлив в конюшните, говореше си за конско потекло с главния коняр и се любуваше на добичетата. В конюшните на замъка имаше трийсет животни, всичките първокласни представители на породата си, предназначени за най-добрите рицари на вуйчо ми, кавалеристи, които живееха отделно от стражата и в много по-голям лукс, както се полага на мъже с титла.