— Не искам да го унищожа — казах. — Искам да го спася. Трябваше да го спася още тогава, когато тръните ме държаха. Точно тогава всичко се обърка. — Разтърси ме страх, внезапен и свиреп, страх от онова, което трябваше да направя, страх, че няма да ми стигне смелостта.
— Не. — Мартен, зад мен. Мартен, който винаги разбираше пръв. Мартен, който не бе успял да спаси сина си, чието момченце бе умряло пред очите му. Няма право и криво в тези неща. Има само криво. — Недей. — Думата го задави.
— Смъртта не е… — И Кент Червения умря, заобиколен от приятелите си, които го обичаха, всеки посвоему.
— … каквато е била преди — довърших аз вместо него.
Чела пристъпи към нас. Никой не понечи да я спре.
— Той е на място, където не можеш да го последваш, Йорг.
— Не можеш. — Гласът на Мартен, натежал от разбиране.
— Дори сега ми казват, че не мога, Макин — рекох аз, наполовина с тъга, наполовина с радост от края. Горчивото и сладкото. — Казват ми „недей“ и си мислят, че все трябва да има нещо, което не бих пожертвал, за да получа онова, което искам. — От което се нуждаех.
Макин вдигна очи да ме погледне, объркан, но разбрал, че никой от нас не говори за Кент. Понечи да се изправи и точно тогава аз го ударих. Макин е силен мъж и чевръст, затова трябва да го издебнеш добре, да подбереш грижливо момента, иначе нямаш шанс. Да избереш момент, когато равновесието му е нарушено. Ударих го толкова силно, че да си счупя ръката. И я счупих. Той се срина като чувал с картофи, разперил ръце, едната удари пода почти в краката на Чела.
— К’во? — Райк откъсна озадачен поглед от брат Кент.
— Той щеше да се опита да ме спре. Кажете му, че го назначавам за стюард. И че е заповед, а не предложение. — Притиснах счупената ръка към гърдите си, оставих болката да изостри скръбта ми. — Щеше да се опита да ме спре. Макар да е изгубил момиченцето си, пак не би разбрал. Такъв е Макин.
— Майната му на Макин. Аз не разбирам — каза Райк, настръхнал, от острието на меча му още капеше кръв.
Някакво движение при Златната арка. Катерин, стиснала меч пред гърдите си, несигурна някак.
— Райк, прекрасни мой Райк! Винаги съм знаел, че има причина да те държа близо до себе си, братко. — Дръпнах нагръдника си и разперих ръце. — Направи го.
— К’во? — Зяпаше ме, все едно внезапно съм полудял.
— Трябва да го последвам, Райк. Трябва да намеря брат си.
— Аз…
— Убий ме. Нали все това повтаряш? „Ще те убия, Йорг.“ Сега аз те моля да го направиш.
Райк продължаваше да ме зяпа опулен. Виждах Катерин зад него — тичаше към нас и викаше нещо, но дали ме умоляваше да спра, или ме насърчаваше да продължа, не знам.
— Аз съм императорът, по дяволите! Заповядвам ти.
— Аз… — И двуметровият идиот погледна меча си, сякаш за пръв път виждаше такова нещо. — Не. — И го пусна.
И точно тогава Чела ме намушка. Ножът на брат ми, който бе взела незабелязано от трупа на Кай, забит на сантиметър от раната, която татко ми беше нанесъл преди години. Но Чела го надмина — за разлика от баща ми, тя завъртя острието. Нашата последна целувка.
— Върви в ада, Йорг Анкрат.
Това бяха последните думи, които чух.
53.
Докато обикаляхме пътищата, с братята често си говорехме за смъртта. Тя бе странникът, който ни следваше неизменно. Говореха за смъртта, но по-често говореха за умирането, а най-често за това как да го избегнем. Брат Бърло задължително отваряше дума за светлината. Светлината, която човек виждал, когато лежал в кръвта си и повечето от нея била вън, а по-малкото — вътре.
— Чувал съм да казват, че в началото била слаба, като светлината на зазоряване. Поглеждаш към нея и откриваш, че си в тунел, братя, и тоз тунел е животът ти, тъмен тунел, в който си вървял от самото начало.
Редно е да спомена, че Бърло обичаше да чете. Не ти трябват четящи хора, когато си бандит на пътя. Главите на четящите са пълни с чужди мисли.
— Но по-добре хич не поглеждайте към таз светлина — казваше той. — Защото е сладка, вярно, много сладка, но от нея връщане няма, а погледнеш ли я, почва да те тегли. Седял съм до мнозина, дето лежат в кръвта си на прага на смъртта, и съм ги чувал да шепнат през напукани устни за светлината. Ни един от тях не оцеля да тръгне отново по пътя.
Така поне го разказваше Бърло Дебелака. Неговата светлина може и да е била сладка, братя. Но аз съм я виждал с очите си и нека ви кажа, че се появява като студена звезда в тъмна нощ. Сетне започва да се приближава, или ти се приближаваш към нея — това е едно и също, когато си на място, където няма време, — и тогава разбираш какво е. Бял глад, братя, изпепеляващият, нажежен до бяло пламък на пещ, която няма търпение да те погълне, да те свърши веднъж и завинаги.