— Какво знаеш за Иберико? — извиках му, докато го наближавах между отделенията.
— Добър ден и на теб, младежо. — Поклати глава и потупа по врата черния жребец, който беше проточил шия към него над вратичката на отделението си.
— Трябва да ида там — рекох.
Вуйчо ми отново поклати глава, този път по-енергично.
— Иберико е мъртва земя. Обещана, но недадена. Не ти трябва да ходиш там.
— Вярно. Не ми трябва. Но се налага. Така че какво можеш да ми кажеш за Иберико?
Жребецът изпръхтя и завъртя очи, усетил сякаш раздразнението на господаря си.
— Мога да ти кажа, че хората, които отиват там и на други такива места, се поболяват и умират. При някои минават години, докато отровата ги изяде отвътре, други умират само след броени дни или седмици, косата и зъбите им падат, повръщат кръв.
— Значи ще трябва да действам бързо. — Стиснал бях решително зъби, но внезапни съмнения надигнаха глава и се сбориха за надмощие с решимостта ми.
— Сред хълмовете на Иберико има места, които изглеждат съвсем нормално, обикновен пущинак, но минеш ли оттам, кожата ти се свлича на парцали. — Робърт побутна коня и пристъпи към мен. — Малкото, което расте там, е изкривено, малкото, което живее — неестествено. Съмнявам се нуждата ти да е по-голяма от риска.
— Прав си — рекох. И наистина беше прав. Но кога светът е бил само в черно и бяло? Примигнах и червената светлинка грейна в мрака от вътрешната страна на клепачите ми. — Знам, че си прав, но на мен често не ми е по силите да тръгна в правилната посока, вуйчо. Аз съм изследовател. Може би този сърбеж е познат и на теб?
Той потърка брадата си и бърза усмивка се промуши през тревогата.
— Не може ли да изследваш нещо друго?
— Ако ще поемам глупави рискове, по-добре да е сега, докато съм млад, не мислиш ли? Сега, а не когато онова невръстно момиченце, дето сте ми го намерили, порасне и очаква от мен да го гледам като цвете в саксия с все коприните и труфилата. Ако грешките ми се окажат фатални, просто ще ѝ намерите друг съпруг.
— Това няма нищо общо с Миана. Просто не бива да ходиш там, Йорг. Ако мислех, че това ще те спре, щях да ти забраня и да пратя стражи да те вардят.
Поклоних се и си тръгнах.
— Ще взема муле — казах през рамо. — Няма смисъл да излагам на риск хубаво конско месо.
— По този пункт сме на едно мнение — извика той след мен. — И не му давай да пие застояла вода, докато си там.
Излязох под яркото слънце. Вятърът още брулеше двора, носеше студ от морето, но въпреки това слънцето прежуряше неприятно.
— И първо се отбий в Кародски извори! — стигна до мен викът на Робърт, докато вървях към покоите си.
— Каласади и Ибн Фейд. — Имената звучаха екзотично.
— Единият силен в магията, другият — силен във властта. — Дядо ми седеше на трона, където графовете на Утрен бяха седели от поколения, с лице към морето.
Кръг от Строителско стъкло, по-яко от стените, в които беше вградено, и цели три метра в диаметър, ни показваше Средното море. Дъгата на хоризонта превръщаше морето в лазурен безкрай, прошарен с бяло от вълните. Оттатък тези дълбини, невидим за окото, от другата страна на Корсарския остров и в същото време не по-далече от Крат, лежеше Рим и неговите доминиони.
Дворът на халиф Ибн Фейд може да беше в сърцето на пустинята, но корабите му кръстосваха морето, маврите се опитваха да сложат отново ръка на отсамните земи, които преминаваха от християнския към мюсюлманския свят и обратно от незапомнени времена. Матмагьосникът на Ибн Фейд, Каласади, навярно се беше върнал в сянката на халифския трон да изчисли оптималния момент за следващия удар и шансовете му за успех.
Далече под нас вълна шамароса скалите. Не усетихме сблъсъка, но по стъклото пръсна морска вода, капки като мъниста. Два пъти на ден спускаха момче в голяма кошница да измие стъклото, така че единствено старостта да замъглява гледката на графа.
— Четири платна — каза той.
Видял бях само три. Малък търговски кораб с червен корпус, който транспортираше стоки покрай брега, и две рибарски лодки, които подскачаха по вълните по-навътре в морето.
Дядо забеляза бръчката между веждите ми.
— Далече, на самия хоризонт. — Гласът му беше тих и мек въпреки ръждата на старостта.
Зърнах нещо бяло. Платна на кораб за далечно плаване. Боен кораб може би? Пиратски съд от Корсарския остров? Или някоя плоскодънна гемия от Аегипет, натоварена със съкровища?