Отидох при стъклото и опрях ръка в хладната му повърхност. Преди колко ли столетия е било плячкосано и от коя ли руина? Редмон със сигурност имаше някой свитък в проветривата си кула, който пазеше и тази тайна.
— Трябва да умрат — казах аз. Халифът беше само име за мен, но Каласади… Честичко мислех за него. Човекът с числата.
Дядо се разсмя на трона си, високата облегалка от светла китова кост бе разперена над главата му като пръските на разбиваща се вълна.
— Какво, ще тръгнеш по петите на всеки, който ти е сторил зло, така ли, Йорг? Без значение колко е далеч? Или колко дълго бяга от теб? Струва ми се, че това ще те превърне в роб на шанса, ще ловуваш, вместо да живееш.
— Бяха ти подготвили ужасна смърт, щеше да агонизираш с писъци, докато отровата те изяжда отвътре — казах аз. — Жена ти също. Синът ти.
— А вината щеше да се стовари върху теб. — Прозина се толкова широко, че челюстите му изпукаха, после плъзна бавно длани по наболата си брада.
— Отровата е мръсно оръжие — казах аз. Не че това ми беше попречило да я използвам в Гелет. Имам балансиран възглед за света, но въпросният баланс винаги е в моя полза.
— Мръсна е играта, която играем. — Дядо кимна. Гледаше ме откъм бръчките си с черните си очи, същите като на мама.
Може би не отровата ме вбесяваше толкова. Или задето щяха да стоварят вината на моя гръб — последното без съмнение е било гениална хрумка в последния момент, подарен шанс, от който Каласади е решил да се възползва, и нещо, в което Ибн Фейд нямаше пръст. Помнех Каласади от единствената ни среща в двора, как ме преценяваше, как обмисляше и изчисляваше вероятностите. Може би именно тази липса на лична враждебност направи враждата ми лична — той ме бе свел до числа и вероятности. Призракът на Фекслър е бил създаден по подобен начин, като са свели истински човек до числа. Грозна работа, ако питате мен.
— Удариха по семейството ми — казах аз и вдигнах рамене. — Извоювах си кралство, защото не позволих такива удари да останат безнаказани.
Графът се вгледа в мен. Слънчевите лъчи ме заливаха през прозореца с изглед към морето, превръщаха ме в тъмен силует, изрязан черен в светлината. Какво се случваше под тънката му златна диадема, питах се аз, какви сметки си правеше старецът? Защото сметки си правим всички. Може би не толкова хладнокръвно като Каласади, но все пак в главите ни тече някаква аритметика. Какво ли си мислеше за мен, за това свое разредено семе, за детето, родено от обичната му дъщеря и презрения Анкрат? Само допреди месец съм бил за него единствено име. В главата му нямаше спомени за детството ми, нямаше умиляващи образи на сладко прощъпалче, които да смекчат острите ръбове на младия убиец, когото виждаше в момента — кръв от неговата кръв.
— И как би го направил? Халифът на Либа живее в земи, които не приличат на нашите. Ще си бял човек на място, където бели хора почти няма. Чужденец в чужда земя. Ще се набиваш на очи. За появата ти ще се разбере още щом стъпиш на брега на Африк. Там приятели няма да намериш, само пясък, болести и смърт. Бих се радвал Ибн Фейд и Каласади да умрат. Фейд, задето ми нанесе удар в собствения ми дом, Каласади — заради подлостта му. Но ако това беше по силите на самотен убиец, особено на самотен бял убиец, вече да съм изпратил такъв. Не заради набезите на Фейд — аз съм човек на честта и като такъв отговарям на войната с война, — а в отговор на опита му за покушение.
Всички амбициозни мъже за това се молят — съдбата да ги изправи срещу човек на честта. Макар в онзи миг да презирах дядо си за слабостта му, бях и някак щастлив, щастлив, че нейде в помията, от която съм се пръкнал, има и щипка материал от такъв човек.
— Прав си, че не би било лесно, граф Ханса. — Поклоних му се. — Може пък да почакам, докато стане лесно… без съмнение трябва да науча повече, да помисля сериозно по въпроса.
Дядо стигна до решение. Видях как лицето му се промени. Би бил ужасен играч на покер, това мога да ви кажа.
— Остави Ибн Фейд и неговите креатури на мен, Йорг. Те посегнаха на Утрен, на мен и на семейството ми в замъка. Отмъщението е мое и аз ще отмъстя.
Старецът беше претеглил залозите. От едната страна — животът на непознат роднина с лоша кръв, от другата — шансът да се отърве от отколешен враг. Дали „непознат роднина“ беше прераснало в „сина на Роуен, детето на дъщеря ми“ и така бе натежало на везните, или графът смяташе шансовете ми за успех за по-нищожни дори от претенциите ми за роднинство, можех само да гадая.
— Оставям ги на теб тогава — казах и се поклоних леко. Лесно изрекох лъжата. Избрах да приема, че вижда в мен сина на дъщеря си.