Запасих се добре с провизии, натоварих мулето с мехове вода и сушено месо. Плодове щях да бера по пътя — на Конски бряг, през лятото, е достатъчно да протегнеш ръка, за да откъснеш ябълка, кайсия, слива, праскова, круша и дори портокал. Взех и палатка, защото сянката е рядък лукс сред сухите хълмове отвъд крайбрежието, а без морския бриз жегата е непоносима. Чувал съм, че маврите често са завладявали южните кралства — Кадиз, Кордоба, Утрен, Уенит, Андалут и дори Арамис. Явно не откриват особена разлика между тях и своя прашен Африк.
— Иберико, а?
Затегнах каиша на дисагите под корема на мулето и вдигнах поглед.
— О, Бащице! — ухилих се напук на свъсената му физиономия. Бях кръстил така стражаря преди месеци, когато пристигнах тук инкогнито, а той упорито не ме пускаше да вляза в замъка.
— Гледах си аз работата и идва граф Ханса. „Грейсън“ — вика. Обича той да знае имената на сичките си хора. „Грейсън — вика и слага ръка на рамото ми. — Младият крал Йорг тръгва на път и бих искал да го придружиш.“ „Доброволно“, тъй рече.
— Бащице, сам не бих се сетил за по-приятна компания от твоята.
Изправих се и плеснах мулето по хълбока. Изглеждаше яко добиче, проскубано, но силно. В конюшнята казаха, че било над четирийсетгодишно и умно. Сметнах, че ще е добре да имам поне един белобрад мъдрец в бандата си.
— Отмъщаваш си, задето те накарах да пиеш вода от коритото за конете, нали? — каза Бащицата. Физиономията му се вкисели съвсем, което ме наведе на мисли за брат Роу.
Завъртях глава.
— Донякъде. — Всъщност нямах представа, че графът ще ми тропоса придружител, нито кого ще избере. — Във всеки случай вярвам, че ще ти е приятно да се разтъпчеш. Дори хълмовете на Иберико са за предпочитане пред още един ден на пост пред Долната порта, нали?
Той се изплю красноречиво, с което затвърди в очите ми приликата си с Роу.
— Аз съм стражар, а не домашно цветенце. — Протегна ръка да ми покаже колко е потъмняла от слънцето. Мъжете от домашната стража не можеха да се похвалят с такъв тен.
Хванах повода на мулето и тръгнах към портата. Бащицата тръгна след мен. Товарният му кон чакаше вързан на сянка под една маслина от другата страна на портата. Горкото добиче беше натоварено така, сякаш щяхме да прекосяваме Аупите.
Колкото и неохотно да го раздаваше Бащицата, мулето ми го надмина. Едвам го изтеглих покрай коритото за водопой. Кръстих го Плашо и го окуражих с пръчка. Накрая спечелих единоборството, но за всички стана повече от ясно, че Плашо не иска да ходи там, където го водя. Май наистина той беше мъдрецът в малката ни компания.
5.
Замък Утрен, също като Призрачния, се намира встрани от главния град на областта. И двата замъка са планирани и построени с едно основно предназначение — да осигуряват защита на своите обитатели. Във Войната на Стоте завоевателната политика почива на едната алчност. Стоте искат новите им земи да са богати и изобилни, с много данъкоплатци и голям набор от мъже, които да мобилизират за военните си кампании. Повечето нападения имат за цел да убият владетеля на съответната земя, така че агресорът да си присвои трона му, но без самото кралство да пострада. Изтощителните войни, при които селячеството минава под ножа, горят градове и реколтата отива по дяволите, са по-скоро рядкост и до тях се стига само когато силите са изравнени и е важно да се спечели стратегическо предимство, преди да се щурмува замъкът на врага.
Град Албасет се намира в плодородна равнина на петдесетина мили от замък Утрен, навътре в сушата. С Бащицата изминахме разстоянието за три дни, като тръгнахме късно през първия и често-често спирахме за разгорещени спорове с Плашо, които аз решавах с помощта на пръчката. Река Юка напоява обработваемите земи около града. Наближихме Албасет по крайбрежния път, който в последните си няколко мили се точи успоредно на реката покрай овощни градини, през лозя и край възвишения, чиито склонове са полазени от гъсти маслинови горички. Завихме към портите на Албасет и пътят ни поведе през градини, натежали от домати, чушки, боб, лук, зеле, картофи и прочие, достатъчно зеленчук да нахранят целия свят.
Стените и кулите на Албасет грееха под ласката на южното слънце.
— В сравнение с този град Ход прилича на купчина карантии.
— Кое? — попита Бащицата.
— Столицата на Ренарските планини — обясних аз. — Единственият им град всъщност. Някои биха казали, че е голямо село.
— Ренарските планини?
— Е, вече се опитваш да ме ядосаш, признай си. — Едва ли всъщност. Бащицата примигна и откъсна очи от кулите на Албасет да ме погледне.