Къс коридор ни отведе до вратите на приемната. Както във фоайето, и тук подът беше настлан с плочки в геометрични десени, синьо, бяло и черно, които се преплитаха в дяволски сложни мотиви. На Каласади подът би му харесал — дори един матмагьосник трудно би изстискал всичките му тайни. Високите прозорци улавяха слабия бриз и носеха облекчение след пека навън.
Натруфеният лакей почука три пъти по вратата с малка пръчка, която, изглежда, служеше за тази изрична цел. Кратка пауза, след това влязохме.
Стаята буквално ми взе дъха: беше хем изобилна на детайли, хем в целостта си красива по един семпъл и изискан начин, архитектура от числа, много различна от готическите зали по нашите земи или скучните кутии, които са ни оставили Строителите. Градоначалникът, пардон — градоначалничката, седеше в дъното ѝ на стол от абаносово дърво с висока облегалка. Ако не броим двамата стражи при вратата и писаря на малко бюро до трона на градоначалничката, стаята беше съвсем празна и стъпките ми ехтяха в празнотата.
Изминавах последните няколко метра, когато жената вдигна поглед от свитъка, който четеше. Беше прегърбена старица със святкащи черни очи. Приличаше на сврака, но посивяла и проскубана.
— Хонорий Йорг Анкрат, крал на Ренарските планини, внук на граф Ханса — представи ме сама на себе си тя.
Удостоих я с беглия поклон, който се полагаше на поста ѝ, и отвърнах по местния обичай:
— Съвсем вярно, мадам.
— За нас е чест да ви посрещнем в Албасет, крал Йорг — рече тя с тънките си безкръвни устни и писарят побърза да запише думите ѝ на пергамента.
— Хубав град. Ако можех да го нося, щях да го взема със себе си.
Перото отново изскърца по пергамента и думите ми своевременно бяха увековечени за идните поколения.
— Какви са плановете ви, крал Йорг? Ще благоволите ли да поостанете? Два дни ще ни стигнат да организираме официален банкет във ваша чест. Мнозина от местните търговци биха дали дясната си ръка да ги изслушате, а нобилитетът ще се състезава кому да гостувате, макар да се чува, че вече сте обещан на Миана от Уенит. А кардинал Хенком със сигурност ще иска да присъствате на литургията.
Направих си удоволствието да отговоря, преди писарят да е приключил с предишния пасаж, но устоях на изкушението да изпъстря речта си с редки и трудни думи — или странни звуци, — с които да затрудня допълнително бедния човечец.
— Може би на връщане, госпожо градоначалник. Първо смятам да посетя хълмовете Иберико. Проявявам интерес към обещаните земи — в кралството на баща ми има няколко района, където огънят на Хилядата слънца още гори.
Чух как перото на писаря се препъна. Старицата обаче не трепна.
— Огънят, който изгаря обещаните земи, е невидим и не излъчва топлина, крал Йорг, но въпреки това топи плътта. По-добре е тези земи да се проучват в библиотеката.
Не се опита да ме разубеди, да отложи заминаването ми с ден-два, колкото нобилитетът и търговците на Албасет да си отхапят по някое парче от мен. Щом бях решил да тръгна към хълмовете на Иберико, подобно усилие от нейна страна би било лишено от смисъл — все едно да хвърляш пари в гроб, както казваха местните.
— Библиотеките са добро място, където да започнеш едно пътуване, градоначалник. Всъщност дойдох в Албасет с надеждата, че във вашите библиотеки може би има по-добра карта от онази, която открих сред свитъците на дядо ми. Бих ви бил дълбоко задължен, ако ми осигурите такава карта…
Запитах се как ли изглеждам в нейните очи, колко ли млад ѝ се струвам с бронята и самочувствието си. Погледнати от разстояние, дори далечните неща се сливат. Видян през дългия тунел на нейните години, сигурно приличах на дете, на прощъпалче, което пристъпва към ръба на пропаст, без да разбира последствията.
— Съветът ми е не само да започнете пътуването си сред свитъците в библиотеката, крал Йорг, а и да го завършите там. — Размърда се на тежкия стол, несъмнено измъчвана от болки в ставите. — Но когато старостта говори на младостта, остава нечута. Кога смятате да тръгнете?
— Утре призори, госпожо градоначалник.
— Ще пратя писаря си да потърси карта. Каквото намери, ще ви чака при Северната порта още преди сипването на зората.
— Благодаря ви. — Кимнах отсечено. — Надявам се, че когато се върна, ще имам да разкажа нови и интересни неща на банкета, който ми обещахте.