Старицата ме изпрати с нетърпелив жест. Не вярваше, че ще ме види отново.
6.
Двамата с Бащицата тръгнахме към Северната порта на Албасет в сивкавата светлина, която загръща света преди зазоряване. Улиците бяха пълни с народ. През лятото Конски бряг става истинска пещ и само най-ранните часове на деня са поносими. По обед местните се скриват в белите си къщи под теракотените плочи на покривите и проспиват най-горещите часове на деня.
По улиците към портата и на площада пред нея вече кипеше усилен труд. Вратите на кръчмите бяха отворени, мъже мъкнеха бурета или спускаха големи бъчви в избите под уличните ресторантчета. Жени със сиви лица изливаха нощни гърнета в канавките. Минахме покрай ковачница с отворена към пътя врата, така че минувачите да виждат как чуковете се вдигат и спускат, как нажеженият метал се закалява сред облаци пара и така по-охотно да се разделят с някоя и друга монета, изкушени от стоката, произвеждана с цената на толкова пот и мускулна сила. Малко момче се беше навело пред пещта и ръчкаше с маша затрупаната с пепел жар, за да я събуди за нов живот.
— Уф. А можеше още да съм в леглото. — Бащицата дръпна юздите на товарния кон да го отклони от някакъв изкушаващ боклук.
Вик откъм ковачницата привлече вниманието ни. Току-що я бяхме подминали. Момчето лежеше на улицата. Надигна се от плочите с ожулено лице и тръсна глава, сякаш не е сигурно на кой свят се намира. Ковачът излезе от работилницата и го ритна толкова силно, че то отхвръкна на няколко крачки. Въздухът излезе от дробовете му с грозен звук. Под мръсотията косата му изглеждаше руса, златна почти, рядък цвят толкова далече на юг.
— Залагам на големия — рекох. Брат ми Уил имаше такава коса.
— Че е голям, голям е — каза Бащицата. Ковачът беше гол до кръста, само с кожена престилка до коленете, надолу с панталони, стегнати с връв. Мускулите на ръцете му лъщяха. Ако размахваш тежък чук от зори до здрач, неизбежно се сдобиваш с големи мускули.
Детето лежеше по гръб, вдигнало едната си ръка, не му беше останал въздух дори да изпъшка, от ъгълчето на устата му се стичаше кръв. Реших, че е на осем, най-много на девет.
— Нищо ли не можеш да научиш, без да те сритам, по дяволите? — Ковачът не крещеше, но имаше гласа на човек, който ежедневно надвиква наковалня. Ритна момчето в главата и то се претърколи от силата на удара. По ботуша на мъжа остана кръв, кръв имаше и в русата коса.
— Ох, мамка му. — Бащицата поклати глава.
Гледахме как ковачът пристъпва отново към детето.
— Май трябва да се намеся — рече Бащицата, крайно неохотно.
Нещо в лицето на ковача ме наведе на мисли за Райк. Не беше човек, когото да ядосваш.
— Момчетата ги наритват всеки ден — казах аз. — Деца умират всеки ден. — На някои им разбиват главата в километричен камък.
Ковачът надвисна над момчето. То лежеше свито на топка в краката му. Мъжът се засили за нов ритник, после спря, явно стигнал до друго решение. Вдигна крак — щеше да смаже главата на детето, да го убие. Сметнал беше, че е напълно безполезно и е най-добре да го довърши.
— Да, ама не и пред погледа на страж от замъка на граф Ханса. На графа това не би му харесало — заяви Бащицата, но нещо не бързаше да се намеси. След миг все пак извика: — Ей ти там, ковачът! Спри!
Мъжът застина, токът на ботуша му бе на сантиметри от слепоочието на детето.
— И преди съм вземал деца под крилото си. И двете умряха — рекох. Нещо ми горчеше в устата. Видях кръв в златни къдрици и усетих хватката на тръните. Научил бях този урок съвсем млад, труден урок, научен в кръв и дъжд. Вървях по пътеката към императорските порти. Всеки, допуснал да се отклони от тази пътека заради чужда нужда, никога нямаше да седне на императорския трон. Орин от Стрела беше такъв — човек, който спасява деца. Но това не спаси него.
— Той е помияр — каза ковачът. — Глупав при това. Вече цял месец го храня. Прибрах го под покрива си. Аз ще реша дали да живее, или да умре. — Спусна рязко крака си с цялата сила на грамаданската си тежест.
Подметката изплющя в плочите. Момчето се беше претърколило навреме, но нямаше сили да се изправи. Ковачът изрева гневно — ругатнята му заглуши моята. Белегът от изгорено, който се точи по лицето ми от брадичката до челото, сякаш ме е жигосала нажежена до червено ръка, пламна отново с непоносимата болка от мига на жигосването. Чувал съм, че съвестта говорела с тих глас от кьошетата на съзнанието ни, при някои хора говорела ясно, при други — не толкова. Но не бях чувал да гори в агония лицето ти. Но, болка или не, мразех да ме водят за носа, да ме побутват в една или друга посока. Сигурно точно затова бях избрал Плашо, съзирайки в него сродна душа — и аз като мулето мразех друг да ми показва пътя, та дори това да е собствената ми съвест в редките моменти, когато реши да се обади.