— Не знам как ще намерим човека на градоначалничката в тая тарапана — каза Бащицата и посегна да грабне една минаваща кифла, но не уцели.
— Имай вяра, човече — рекох аз. — Кралете се забелязват отдалеч. — Преметнах повода на Плашо през дисагите му и прокарах пръсти през косата си, така че да се разстеле по раменете и гърба ми.
Стигнахме до портите. Гладката крепостна стена се издигаше над нас към избеляващото небе. Копита трещяха по плочите, ехото усили звука, когато поведохме добичетата си през тъмния тунел в стената. Дебела стена, десетина метра най-малко.
— Наредено ми е да тръгна с вас — чу се глас откъм черните сенки при изхода на тунела.
— Видя ли, Бащице, известни сме. — Обърнах се и го облях с усмивката си. Източният светлик улови чертите на лицето му.
Някой се отдели от сенките, черен силует като съсирек, който тръгна към нас. Жена.
Приближи се, яхнала висок черен жребец, заметната с тъмен плащ, сякаш беше зима, а не жежко лято.
— Носиш ли картата? — попитах и протегнах ръка.
— Аз съм картата — отвърна жената. Различих единствено дъгата на усмивката ѝ.
— А как ни позна? — попитах и отново посегнах към повода на Плашо.
Тя не каза нищо, само бръсна бузата си с пръсти. Белегът ми се сгорещи за миг. Поредното ехо от огъня на Гог, без съмнение. Това трябваше да е. Или това, или се бях изчервил, а аз отдавна бях забравил как да се изчервявам.
Бащицата се въздържа от коментар, но аз въпреки това усетих самодоволството му, което се излъчваше от него на вълни и заливаше гърба ми.
— Аз съм Хонорий Йорг Анкрат, крал на нещо си, за което едва ли си чувала. Ухиленият идиот зад мен е Грейсън Безземлен, незаконна издънка на някой достопочтен род, отколешен собственик на няколко прашни акра нейде из Конски бряг, където растат предимно камъни. На мен можеш да ми викаш Йорг, а на него — Бащицата. И сме пеша.
— Леша. Една шестнайсета част от ордата внуци на градоначалничката.
— Внучка значи? Изненадан съм. Останал бях с впечатлението, че градоначалничката не очаква да ни види отново.
Реших, че Леша няма да ми отговори, защото подкара жребеца си край нас и тримата напуснахме града в мълчание. Тя обаче ме изненада.
— Сигурна съм, че преценката на баба за тази експедиция е била точна и е останала непроменена.
Все още не виждах нищо от нея в диплите на наметалото, но нещо в стойката и маниера ѝ ме навеждаше на мисълта, че е хубава жена, дори красавица може би.
— И защо е изпратила вас, лейди Леша? — попита Бащицата, нарушавайки мълчанието, което се бях надявал да запълни тя. Често липсата на въпрос предизвиква отговор, нерядко отговор на въпрос, който не си се сетил да зададеш.
— Не ме е пращала тя. Сама реших да дойда. Във всеки случай няма да ѝ липсвам особено. Баба има много внуци и аз съвсем не съм ѝ любимката.
Това доведе до ново продължително мълчание, което никой от нас не наруши. Леша се смъкна от коня си и го поведе зад нас.
Зазори се, сивото избледня в нежни отсенки и скоро небето на изток грейна, натежало от обещания. Накрая слънцето показа светлото си чело над хоризонта и хвърли дълги сенки към нас. Погледнах към Леша и от раз забравих жилото на обидата, което ме беше парнало, когато жената докосна бузата си като знак за моя белег. Нейното лице, цялото ѝ лице, беше в същите белези от изгорено. Кожата ѝ изглеждаше стопена, сякаш се е разтекла като втечнена скала и после отново се е вкаменила. Белезите ме изненадаха, но повече ме изненада фактът, че е оцеляла след огъня, който ги е причинил. Леша срещна погледа ми. Очите ѝ бяха наситено сини.
— Все още ли си сигурен, че искаш да отидеш в Иберико? — попита тя и свали качулката си. Огънят не беше пощадил и косата, скалпът ѝ беше съвсем гол и нашарен — бели петна се редуваха с кръпки в бежово и нездраво розовикаво. На мястото на ушите ѝ имаше дупки.
— Аз определено не искам — ахна Бащицата.
Пресегнах се и хванах юздите на коня ѝ. Всички спряхме. Плашо стоеше рамо до рамо с нейния жребец, Бащицата — на няколко метра пред нас и обърнат назад.
— А ти защо искаш да се върнеш, мадам? — попитах. — Защо не духаш кашата, макар очевидно да си се опарила?
— Може би защото нямам какво повече да губя — каза тя. И от устните ѝ не беше останало много — грапави бучки хрущял. Не сведе поглед.
Затворих очи за миг и една червена точка грейна от вътрешната страна на клепачите ми. Малката червена точка на Фекслър, която ме беше довела тук.
— А какво те отведе там първия път? Жажда да откриеш съкровище в руините или да се върнеш в Албасет като велик изследовател? — Поклатих глава. — Едва ли. Лоши облози са тези, не са за момиче, родено в семейството на градоначалничката. Подозирам, че си отишла там заради тайните. Търсела си отговори. Искала си да разбереш какво са скрили Строителите, нали?