Закрачих през този коридор, изтъкан от звездна светлина и природа, и не спрях, докато не се озовах в огромната централна градина, обгрижвана любящо от човешки ръце, а не от ботчета. Имаше плетове, оформени така, че да наподобяват традиционната форма на звездите — кръгове, от които стърчаха заострени лъчи.
В центъра се издигаше масивната кристална статуя, която гледаше надолу към всичко това. Изображение на мъж, чиито голи крака бяха толкова огромни, че глезените му бяха на едно ниво с моите хълбоци. Погледът ми се плъзна по грамадата от кристал и се задържа върху чертите му — широк нос, очи с тежки клепачи. Пригладената коса покриваше главата му като каска.
Ако се изключеше огромният му ръст, изглеждаше съвсем обикновен.
И все пак това беше изображението, което открай време виждах — образът на Сияйния интердикт, главния свещеник на хелионистката вяра. Говореше се, че бил безсмъртен и живеел в Транссатурновата система, на вълшебно звездно място, наречено Свещения град.
Когато с Дония бяхме малки, тя ми разказваше тези истории, отначало със страхопочитание. А после, когато поотрасна — с лека неувереност.
— Много ли е ужасно това, че… че се съмнявам в съществуването му? — беше ме попитала тя уплашено на няколко пъти.
Дония не можеше да направи нищо ужасно. Вярвах в това, ето защо съмнението дали Интердиктът наистина съществува ми се струваше съвсем правилно и редно.
Все пак никой човек не беше безсмъртен.
— Трябваше да се досетя, че няма да проявиш уважение към това светилище — обади се глас зад мен.
Фустиан нан Домитриан мина покрай мен с кана с масло и парцал от мека коприна и продължи към статуята.
— Това място е свято, а ти си извращение на природата. Доколкото чух, нашият божествен Космос днес вече е изразил укора си към твоето неуважение.
— Всъщност, свещенико — осведомих го аз и се загледах как помазва тези големи пръсти с масло, — точно това ме доведе тук.
— Надявам се, че нашият млад император се чувства добре?
Присвих очи.
— Чувства се чудесно — процедих през зъби. — Всъщност искаше да говори с вас. Но аз пожелах да ви видя първа. Насаме.
— И защо? — попиша Фустиан и ме изгледа презрително.
Усмихнах се широко.
— Защото Тирус често проявява доброта. Аз не проявявам.
Ръката на Фустиан застина, както помазваше пръстите. Погледът му се плъзна покрай мен и аз попитах:
— Да не би да мислите да повикате помощ? Познавате ли някого, който наистина е готов да умре, за да ви защити от мен? — Поклатих глава. — Не, не, свещенико! Сега аз задавам въпросите, а вие ще ми дадете отговорите. И ако отначало не желаете да проговорите, ще ви убедя с помощта на хилядите начини, които извращенията на природата използват така умело.
Свещеникът трепереше. Усещах го, подушвах ужаса му и някаква дълбоко скрита част от мен се възрадва, изпълни се с наслада. Точно с тази цел ме бяха създали и всяка хищна частица от мен се наслаждаваше на болезнения страх, който бях предизвикала у този старец — този старец, който доброволно се беше превърнал в мой враг.
Той беше изоставил статуята и сега стоеше прав, притиснал гръб към нея, сякаш неподвижният кристален Интердикт можеше да го защити.
— Случилото се е присъдата на Живия космос. Ако искаш, можеш да ме нараниш, чудовищно създание, но това няма да промени нищо.
— Не мисля, че става въпрос за случайност — казах тихо. — Скоро Тирус щеше да ви замени с друг първосвещеник, когато изведнъж Голямата хелиосфера, пълна с хора — сред които и вашата заместничка — беше изгорена от звезда. Не вярвам и че става въпрос за божествена намеса.
Той пребледня.
— Вярваш, че съм го сторил аз.
— Вярвам, че след като изтръгна всички нокти от ръцете ви и всички зъби от устата ви, ще можете да ми отговорите честно.
С тези думи се престорих, че тръгвам към него. Той нададе писък и се дръпна назад.
— Не бях аз! — Мигом вдигна ръка, за да закрие лицето си. — Скиптърът. Беше скиптърът!
Значи знаеше. Знаеше.
Кръвта ми закипя от порива да излея гнева си, да го нараня. Заобиколих го, потискайки агресията си, и видях как разтрепераната му ръка се отпуска, когато осъзна, че все още не съм го подложила на физически мъчения.
— Обясни ми всичко. Незабавно.
Той вдиша и издиша на няколко пъти, сбирайки кураж.
— Това е нещо, което ти не бива да знаеш…
— Но ще го узная! — изревах аз. — Било то сега или след като ви нараня — и се приближих до него толкова много, че той отстъпи назад и се удари в статуята.
Реших да изпробвам теорията си.
— Знаете ли, Пасус ви предаде. — Това беше лъжа, но исках да го изпитам. — Каза ни, че вие сте попитали за скиптъра. Знам, че двамата държите връзка.