Малко. Нито един. Исках да го удуша, но нямаше смисъл.
Усмивката на Фустиан стана още по-широка.
— Ако обичаш младия император, ще го насърчиш да бъде разумен. Да се поправи. А после ще го напуснеш и ще го оставиш да управлява в мир. В противен случай днешната трагедия ще бъде само първата от цяло множество.
— Тирус е умен. Може да управлява и без този скиптър.
— Тирус е Домитриан, а единствената сила на членовете на семейство Домитриан е това, че имат власт над императорския скиптър… и всички машини, които скиптърът контролира от тяхно име. Без този скиптър? Той не е император. Той е просто момче, което се е влюбило в неподходящото момиче.
5.
От коронацията бяха изминали две седмици, през които Тирус беше много далеч.
Толкова време беше оцелял, като се бе носил по посоката на вятъра, като беше крил истинските си вярвания зад маска на лудост или каквато друга заблуда му трябваше, за да избегне смъртта, че след като стигна до тази крайна цел, трескавата му енергия нямаше край.
Беше станал император на галактиката и не можеше да се движи достатъчно бързо.
Колкото и късно да си беше легнал предишната вечер, винаги беше буден в шест сутринта. Вече не разполагаше с два часа за физически упражнения, затова се отдаваше на един час интензивна тренировка всеки път щом имаше възможност. После, докато закусваше припряно, атакуваше някаква задача — прослушваше получени съобщения, изпращаше инструкции до далечни провинции, уговаряше срещите за деня. Четеше доклади от съветниците си, докато машините се грижеха за външния му вид, преди да се появи пред двора, или правеше записи, които щяха да бъдат разпространени в най-далечните кътчета на империята, за да успокоят хората, че техният нов император не е луд, както го изкарваха слуховете.
Следваха часове на боричкане с Високопочитаемите, които до един се опитваха да изкопчат нещо от него, със съюзниците от Лумина, които му бяха помогнали и до един се мъчеха незабавно да получат отстъпки за своята планета и не искаха да чакат. Освен това вмъкваше в програмата си и тези светски събития, в които участваше не за удоволствие, а с практически цели — събития, които уж трябваше да са забавни, но представляваха стратегически маневри в отношенията на Тирус с новия му двор.
Вземаше си от всички предложени наркотици, вместо да обижда предлагащите с отказа си и ако се налагаше, дискретно протягаше ръка към някое медицинско ботче, за да ги отстрани от системата му… без предлагащият да разбере. Бдителният му поглед винаги беше прикован върху хората, с които говореше, и мълчаливо преценяваше чувствата им, знанията им, верността им. И през цялото това време на лицето му грееше обезоръжаващо усмивка, сякаш беше само глуповат, суетен Високопочитаем, който се наслаждава на приятната поквара наоколо.
Подмазвачите, които търсеха благосклонността му, го следваха навсякъде. Най-различни Високопочитаеми му пращаха стотици послания и покани всеки ден и винаги се стремяха към среща, към разговор, към изпълняване на обещания, за които твърдяха, че са получили от предшественика му, или пък споменаваха за дългове, направени от Рандевалд от името на цялата фамилия Домитриан.
Скоро Тирус не можеше да се упражнява на спокойствие в единствения час, който си позволяваше да отдели за това. Високопочитаемите не обичаха физическите усилия и предпочитаха да се сдобиват с мускули с помощта на ботчета, отколкото с каквито и да било упражнения, но сега изведнъж цял куп техни представители откриха, че обожават физическите тренировки. За тях стероидите и амфетамините се превърнаха в предпочитан наркотик и всеки Високопочитаем или Високопочитаема се мъчеше да създаде на кораба си стая за упражнения с по-добра гравитация от всички останали. Търговията с ленти за намаляване на гравитацията също процъфтяваше, с което тези стаи за упражнения се обезсмисляха.
Бях благодарна, че Тирус ми даде Хера, защото така можех до голяма степен да избягвам тази объркана и хаотична дейност, която кипеше из целия двор, и все пак подаръкът на практика ни беше разделил в момент, в който в отношенията ни имаше несигурност. В кратките минути, които успявахме да откраднем, за да бъдем заедно, вече я нямаше онази стара фамилиарност и интимност. Сякаш бяхме непознати, свързани от обща кауза, и безсилието, изписано на лицето му, ми подсказваше, че също като мен и той не знае какво да прави… Но вниманието му беше прекалено погълнато от какви ли не неща и Тирус не можеше да се заеме с разрешаването на дилемата със скиптъра.