Сега тичах с него по залесената пътека, която се простираше на долната палуба на Валор Новус през този кратък час за упражнения сутринта. Обикновено Тирус редуваше спринт и бавно бягане, но днес го гонеха такива тълпи, че бе предпочел спринта. Дори и тези Високопочитаеми, които злоупотребяваха със стероиди, не можеха да ни настигнат — още не, — затова бягането ни предложи рядка възможност да останем насаме… Макар от бързината, с която тичахме, Тирус да беше толкова задъхан, че почти не можеше да продума.
Колкото до мен, аз се чувствах съвсем отпусната. Затова му разказах всичко, което бях научила от Фустиан.
Тирус ме изслуша, без да каже нищо. Само дишаше накъсано. Сега този ужасен скиптър висеше на гърба му в калъф с кръстосани ремъци. През първата година от царуването на императора скиптърът го придружаваше навсякъде, дори тук. Колкото и безполезен да беше.
Тирус позабави крачка и сенатор Фон Локлейт се появи зад нас, в полезрението ни. Тирус стисна зъби и пак се втурна напред с максимална бързина. Без усилие го настигнах и двамата останахме далеч пред Локлейт.
— Добре — каза Тирус.
— Добре ли?
— Значи… не можем да получим подкрепата… на свещениците. Добре, няма значение. — За миг той се съсредоточи върху дишането си, защото бяхме стигнали до една зона с висока гравитация. После продължи забързано: — Свещениците станаха излишни по-скоро, отколкото се надявах. Мога да контролирам тази империя и без… и без скиптъра.
— Как?
— Царете… в миналото… са разчитали на добра воля… трезва преценка… съюзи. Ще се насоча към това.
— Ами обслужващите ботчета, Тирус?
Той започна да забавя крачката си — имаше нужда от почивка. Хрумна ми една идея и аз го хванах за потната ръка и го повлякох със себе си. Двамата слязохме от пътеката, влязохме сред камарата надвиснали дървета и се подпряхме на грубата кора на един голям дъб под необятния небесен купол над главите ни. Тирус облегна глава на мен и се помъчи да си поеме въздух. Претоварваше се. Във всяко отношение.
Дори с този свой нов план.
— Проблемът с… обслужващите ботчета… — започна той. Дишането му ставаше по-равномерно и аз дочух шум от далечни стъпки, които минаваха покрай нас на пътеката — хората напразно се мъчеха да настигнат своя млад император. — … е в централизацията, нали така? Щом скиптърът не работи, това означава, че две хиляди кораба са две хиляди отделни системи. Затова… затова не можем да разчитаме на обслужващите ботчета да откриват проблемите и да ги степенуват по важност, както би направила една огромна маса от ботчета. — Той ме погледна и се ухили. — Затова ще накараме да го правят не ботчета, а хора.
— Хора ли?
— Служители. Ще ги наемем. Излишни, които ще работят за империята. Могат… могат да проверяват всеки кораб, като използват очите си. Да ги инспектират всичките. По веднъж… не, по два пъти на ден. Ако има проблеми, ще ни съобщават и по този начин ние просто… ние просто ще поправяме най-належащите неща, като лично възлагаме задачите на ботчетата. Проблемът е решен. — Той разпери ръце.
Проблемът съвсем не беше решен.
— Ще ти трябват страшно много служители.
— Знам.
— Високопочитаемите ще се чувстват неловко, ако наоколо има толкова много Излишни.
— Така е. Може би ще се почувстват достатъчно неловко, за да упражнят натиск върху свещениците да направят така, че да няма нужда от нови служители.
Изгледах го със съмнение. Мислех си за безбройните машини по сигурността, които в този момент звъняха в Хризантемиума, и ботчетата, които навярно дори сега бръмчаха над главите ни. Всички те трябваше да ни защитават… и всички те се намираха извън контрола му.
Освен това съществуваха и врагове като Пасус — врагове, които кръжаха като лешояди над главата му, без да откъсват поглед от него. За момента го търпяха, но ако Пасус се оженеше за Девини, положително щеше да убие сегашния император, за да може тя да се възкачи на трона.
Тирус беше млад. Речта, която произнесе на коронацията си, навярно се беше сторила на зрителите прекалено наивно идеалистична, а целите му — малко вероятно да се осъществят. Ако започнеше да отбелязва напредък в стремежа си да възстанови престижа на науките и така да даде власт в ръцете на Излишните, Високопочитаемите щяха да изпаднат в паника. Стига да имаше друг жив член на династията Домитриан, щяха да го убият.
Към нас се приближиха нечии стъпки. Няколко гласа възкликнаха едновременно: