— Не — отговори Тирус и лицето му се озари от надежда, когато пред очите му се разкри тази последна възможност да разубеди изчадията.
„Не, не му го казвай! НЕДЕЙ!“
— Не, Мъка — каза Тирус. — Аз убих Вражда. Така, както убих господарката ти. Омразата ти трябва да се насочи единствено към мен.
Светът пред очите ми се разтърси, сякаш шокът бе накарал Мъка да охлаби хватката си. Бях готова да разкъсам Тирус на парчета, задето му го каза, задето отстъпи така! И все пак Мъка ми хвърли бърз поглед и аз разбрах, че сега не е толкова склонен да ме убие.
Този компромис не ме зарадва, защото мотивът му да убие Тирус само беше нараснал.
Както и този на Риск.
Него го бях забравила, но той нададе рев и дори викът на Мъка не можа да го спре. Чух някакво тътрене, а после Риск прелетя в края на полезрението ми, скочи на един панел и се изстреля оттам. Очите на Тирус се разшириха и той отскочи назад, когато Риск се люшна към него…
Тирус замахна трескаво и скиптърът му се стовари в лицето на Риск. Инерцията на Риск обърна врага му, а самият той се завъртя и се стовари обратно на пода. Не видях удара, но чух грозното издрънчаване… Черепът му. В настъпилата тишина в гърлото на Мъка се надигна някакъв нисък звук… вик, задушен още преди да е излязъл.
Тирус задъхано се мъчеше да си поеме въздух.
После Мъка притисна и себе си, и мен към стената на силовото поле.
— Риск! РИСК!
Сега видях. Кракът на Риск! Риск не помръдна.
Трескаво вдигнах поглед, а лицето на Тирус сякаш се озари от някаква идея.
„Недей!“ — изкрещях аз наум.
Той обаче се хвърли през парапета и се изтърколи на пода. Само след миг се озова върху Риск и Мъка му изрева нещо. Ако Риск помръднеше, с Тирус беше свършено. Свършено.
Лицето му обаче изглеждаше обезумяло. Той довлече безчувствения Риск пред нас, така че да го видим, и допря нож до гърлото му. Натисна толкова силно, че отдолу се процеди кръв.
— Ето ти стимул, Мъка! — кресна му той. — Един за един. Ти пускаш нея, аз пускам него. Само едно грешно движение, и му прерязвам гръкляна, кълна се!
— Това какво ме засяга? — избоботи Мъка и прокара предупредително ръка по врата ми. — Ваше величество не осъзнава колко много кръв може да загуби едно изчадие, без да умре. Освен това… защо смятате, че ми предлагате равностойна замяна?
— Той е всичко, което ти остана — каза тихо Тирус. — Двамата с него сте прекарали десетилетия един до друг. Знам, че те е грижа за него. Виждал съм го. Ако я пуснеш, той ще живее. Ти ще живееш. Всички ще останем удовлетворени.
— Мислите, че го обичам, така ли? — попита Мъка със странен глас. — Така, както обичах господарката си? Така, както вие обичате тази тук? — В гласа му се прокрадна странна зловеща нотка. — Така, както ви обича тя…?
Тишина. И после:
— Да.
— Докажете го. Влезте тук.
Тирус не каза нищо.
— Докажете, че говорите истината, като влезете тук и я изведете, Ваше величество.
„Не!“ — помислих си аз яростно.
Тирус преглътна.
— Ти ще ме убиеш — промълви той с дрезгав глас.
„Ще влезе. ЩЕ ВЛЕЗЕ.“
Мъка понижи глас, злобен, подигравателен.
— Вие вярвате, че ние, изчадията, сме способни на любов. Тогава ми покажете! Ако обичам Риск — ако съм способен на това, — тогава ще имам причина да ви пощадя и рискът, който поемате, ще се окаже оправдан. — Той ме стисна още по-силно. — Ако наистина сте сигурен, че тя ви обича, значи сте сигурен, че аз мога да го обичам.
„Недей! — помислих си аз. — Тирус, не го прави! Отдръпни се. Прегрупирай силите си. Измисли друг план…“
Тирус изчезна от полезрението ми. Накъсаното му дишане стигна до ушите ми и аз се надявах, че сега, в този момент, измисля нещо, надявах се, че си тръгва, надявах се да прави всичко, всичко друго освен това…
Силовото поле се спусна около нас.
Мъка щеше да убие и двама ни.
7.
Ужасът закънтя като ехо в главата ми, когато забелязах Тирус с вдигнати ръце. Пристъпваше към мен сантиметър по сантиметър.
Беше си загубил ума. Беше извършил самоубийство.
— Не го ли доказвам? — попита тихо той.
— Елате и я вземете — нареди Мъка. — Но преди това хвърлете оръжието, което криете.
— Ка-какво?
Последва плътен циничен смях.
— Стига! Нали казахте, че сте ни наблюдавали? Аз пък наблюдавах вас. Това е единственото, което правим ние. А сега го хвърлете.
Шумолене на дрехи. Дрънчене.
— Всичките — заповяда Мъка. — Имате още.
— Това са всичките.
— Всичките — повтори Мъка. — Ако пак ме излъжете, ще ви убия и двамата.