От гърлото на Тирус се изтръгна нисък звук. А после…
Още едно издрънчаване. И още едно.
Ненадейно Мъка ме пусна. Тялото ми се люшна на една страна.
— Тогава я вземете.
Видях как ботушите на Мъка отстъпват назад. А Тирус…
Направи една крачка към мен, а после още една… без да откъсва поглед от Мъка. И тогава забелязах как по лицето му преминава твърдостта на взето решение — мигът, в който Тирус реши, че доверието не стига, че не може да поеме риска да е сбъркал.
— Сега! — извика той.
Хвърли се над мен в същия миг, в който Мъка се стрелна срещу ми в отговор на предателството на Тирус. Но изчадието се подгъна: във въздуха над главите ни се разнесе някакъв нисък звук, Тирус заби ботуш в лицето на Мъка и го изрита назад. Грабна ме на ръце, надигна се и дръпна и двама ни извън обсега на изчадието.
— Вдигайте! — изкрещя Тирус и силовото поле шумно се върна на мястото си…
Полезрението ми се изпълни с объркани лица. Тирус се извърна и нареди на хората си:
— Вземете Риск, върнете го в силово поле. После му пратете медицинско ботче. Действайте!
Той падна на колене, без да ме изпуска от прегръдката си. Покрай нас започнаха да притичват нечии тела, хората бързаха да изпълнят заповедите му… Бяхме спасени, бяхме спасени и от въздуха, който не усещах, че си поемам, ми се завиваше свят. Тирус притисна устни до косата ми.
— Лицемер.
Гласът на Мъка беше нисък, подигравателен. Изчадието се беше надигнало на крака и се беше облегнало с цялата си тежест върху силовото поле.
— Не вярвате. Никога не сте вярвали.
Тирус не му отговори. Чак сега, след като се беше спасил, се разтрепери и аз разбрах, че през цялото време е умирал от страх.
Болката ме разбуди. Всички нерви по-надолу от врата ми крещяха, защото бяха започнали да си възвръщат усещанията. Рязко отворих очи и пред мен се появи размазаният образ на Тирус, който крачеше край леглото ми, преди тъмнината отново да ме погълне.
Когато ги отворих следващия път и успях да фокусирам поглед, видях, че е положил ръка върху моята и спи с широко отворена уста, отпуснал глава на леглото. За миг не казах нищо, само го наблюдавах. Спомените за всичко случило се изплуваха в ума ми. Не бях сигурна колко време е минало, но предполагах, че от другата страна на вратата се е струпала тълпа от Високопочитаеми, а съобщенията се роят едно след друго. Толкова много хора се надпреварваха за времето на императора!
Навярно съвсем бях объркала всекидневието му. Вдигнах ръка и макар че през рамото ми премина лек спазъм, се зарадвах, че мога да го направя. Пръстите ми се задържаха над кожата му, толкова близо, че можех да усетя топлината ѝ. А после докоснах едва-едва бледото му ъгловато чело.
Той се стресна и се събуди.
— Немезида! — възкликна задъхан. — Как се… Да доведа ли…
Навярно беше оставил скиптъра в скута си, защото зърнах как се изтърколи на пода, но Тирус сякаш не го забеляза, наведен над мен.
— Тирус — промълвих с дрезгав глас. Чувствах устата си съвсем пресъхнала. — Колко… колко време?
— Три дни. Трябваше да си в безсъзнание и абсолютно неподвижна, за да можем отново да споим гръбначния ти стълб. — Той ме огледа от главата до петите с тревожно изражение. — Лекарите нан Домитриан казват, че ще се оправиш.
Затворих очи и се помъчих да възприема чутото. Облизах пресъхналите си устни, докато замаяният ми мозък осмисляше случилото се.
Той беше пощадил изчадията. Беше ги пощадил, без да ми казва. А после безразсъдно се изложи на риска да падне в ръцете им.
— Тирус — казах аз с неясен глас, — току-що си спомних, че съм ти ужасно сърдита.
— Като за сърдит човек изглеждаш много спокойна.
— Гневът едва започва да се надига. Много съм уморена и точно сега не мога да го покажа както трябва. Не биваше да се излагаш на риск. Не биваше да го правиш. Беше много глупаво.
Той изви устни в лека усмивка.
— И нямаше да го сторя, ако ти не се беше опитала да убиеш братовчедка ми. Или по-скоро да ѝ устроиш злополука, както на Саливар.
— Да, но злополуката щеше да успее, ако в кошарите нямаше изчадия, за които не знаех!
— Да. Колкото до това… — Усмивката на Тирус се стопи. Той потърка челото си с ръка. — Нарича се „неврален супресор“.
— Какво?
— Устройството, прикрепено към гръбнака на Мъка. И на Риск. С негова помощ обезвредих Мъка. Можех да го използвам и по-рано, но никога не бях виждал с очите си как действа и не бях сигурен колко бързо ще стане. — За миг той се загледа в мен. — Предполагам, че за него искаше да ме попиташ? Супресорът има звуков активатор, тоест достатъчно е само да пуснеш във въздуха правилния звук, и мускулните импулси на изчадията се забавят, а силата им става много по-лесно преодолима.