— И банани вместо пръсти — продължи Тирус, разсеяно загледан в ръцете ми.
Водена от някаква странна прищявка, вдигнах пръсти и ги размърдах пред лицето му. Той се наведе напред и игриво ги гризна, но не толкова силно, че да пробие кожата ми. Напълно се владееше.
— Странна ли изглеждам? — зачудих се аз, защото никога не бих могла да изпитам това, което чувстваше той.
— Ела малко по-насам. Ще ти кажа.
Направих го и той ме обгърна с ръце. Сгуших се до топлото му тяло и почувствах как в моето се разлива някаква непозната сладост. Палецът му проследи линията на челюстта ми, спусна се към нежната кожа на врата ми, а мекото му дишане докосна ушната ми мида.
— Изглеждаш както винаги. Прекрасна.
Без да се замислям, плъзнах пръсти под брадичката му и притиснах устни до неговите — колебливо, нежно опипване на почва, в която не бях навлизала от коронацията насам. Обгърна ме нежно с ръце, почти почтително, привлече ме още по-близо до себе си и целувката ни стана още по-пламенна, докато това, което доскоро ми се струваше почти плашещо, стана толкова естествено, толкова правилно.
— Две седмици — прошепнах аз до устните му. — Само ти и аз.
Устните му се извиха в усмивка.
— Само ти и аз.
Отново го целунах.
Отвън Тигрис приличаше на извита лапа, но отвътре лабиринтът от палуби предлагаше безброй изненади.
На нашето любимо ниво имаше изкуствена гора с буйна растителност и какви ли не животни. Към края на пътуването ни Тирус ми предложи излет, какъвто може би бяха предприемали древните обитатели на Земята. Не взехме никакви машини. Плувахме в реката, а над главите ни пееха птици, проектирани с безкрайно сладки гласове. След това седнахме край истински огън и зачакахме да изсъхнем.
Или поне това беше намерението ни. Тирус беше чел, че някога хората палели огън само с помощта на пръчки. Зае се със задачата си доста смело, но след няколко разочароващи минути и цял куп трески на мен започна да ми става забавно.
— Никак не те бива — удивих се аз.
Устните му се извиха в усмивка.
— Много благодаря!
— Ама никак.
— Благодаря ти за подкрепата.
— Просто съм учудена. За първи път виждам да не те бива в нещо.
Увеси рамене. Изглеждаше учуден.
— Дори и най-примитивните човешки същества са овладели това умение. Аз живея в Космоса, обграден от невъобразимо напреднали технологии, а не мога да запаля огън! Или пък мога?
Той изчезна от погледа ми. След няколко минути се върна със запалка… и я щракна. Докато извършваше тази измама, ме стрелна с мрачен поглед, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо.
Обзе ме някакъв рядък импулс и за своя изненада се засмях. Пламъчетата проблеснаха пред светлите очи, приковани в мен с радост и смайване.
— Ти се засмя! — промълви той удивен.
— Не съм. — Бузите ми пламтяха, но почувствах, че въпреки това се усмихвам като някое глуповато, заблудено момиче.
— Чух те. Знам какво чух. — Той ми се ухили лукаво. — Ще те накарам пак да се засмееш.
— Сигурна съм. Само трябва да се опиташ пак да запалиш огън.
Тирус ме привлече към себе си и устните му, горещи и жадни, разделиха моите. Ръката му обхвана врата ми. Палецът му галеше тила ми и по гръбнака ми пропълзяха приятни тръпки.
Той плъзна ръка надолу, а очите му срещнаха моите, преди пръстите му да пропълзят нагоре по крака ми. Тирус отправи изпитателен поглед към лицето ми и осъзнах, че се опитва да прецени реакцията ми. Исках да го накарам да престане да мисли, затова го съборих по гръб. Той издаде изненадан звук, но аз гризнах кожата на гърлото му и устните му се разтвориха в усмивка… Преплете крака с моите и двамата отново се преобърнахме. Лицето му трепкаше на топлата светлина на огъня.
— Обичам те — каза ми простичко.
Притиснах ръка към горещата кожа под туниката му, а той затвори очи, докато галех изваяните мускули на корема му. Неговата по-голяма ръка улови моята. Устните ни се срещнаха. Настойчивата му целувка ме изгори цялата…
Корабът около нас се разтресе и продължи да се тресе все по-силно и по-силно.
Тирус се отдръпна назад и на лицето му се изписа ужас. Стори ми се, че ругае наум, както правех аз.
Но звездите започнаха да се връщат по местата си — виждахме ги през небесния купол над главата си и аз разбрах, че току-що сме се спуснали извън хиперпространството. Обзе ме съжаление. Погледите ни се срещнаха. Прокарах пръсти през меднокестенявата му коса, но и двамата отново почувствахме цялата тежест на задачата, която ни предстоеше.
Запътихме се към прозореца, без да сме се уговаряли предварително. Загледахме се в ярката точка, която се открояваше в тъмното пространство. Колкото повече се приближавахме, толкова по-голяма ставаше тя — ивицата лошо пространство, която се намираше съвсем близо до звездната система на Лумина.