Сега Тирус, потомък и на черната дупка, и на шестте звезди, мислеше за същата тази отрова, която бе причинила падението на Амон.
— Нарича се Гибелта на бдителните. Изобщо не трябваше да знам, че баба ми я притежава, но я наблюдавах толкова внимателно, че нямаше как да не го забележа — обясни той с безстрастен тон, ала аз знаех, че под тази спокойна маска бушува море от болка. Тирус ненавиждаше от дън душа мисълта да убива роднините си, както беше сторила баба му. — По-лесно се намира противоотровата. Ако Пасус не знае, че има нужда от нея, няма да успее да си я набави навреме, ако решим… ако решим, че е време Девини да умре. Дотогава мога да продължа да ѝ давам противоотровата, стига тя да е близо до мен и той да ми съдейства. А после, ако Пасус ни предаде, ако се опита да вдигне бунт от нейно име и да узурпира трона…
Нямаше нужда да казва нищо повече.
Щеше да остави Девини да умре.
— Това е чудесен компромис, Тирус — уверих го и сключих пръсти около ръката му, — както и около отровата. — Не е убийство.
— Напротив, убийство е — възрази той и ме погледна.
— Не, не е! Ти ще я пощадиш дотолкова, доколкото можеш. Сега всичко ще зависи от Пасус и Девини ще плати цената само ако той тръгне срещу теб.
— Ще тръгне срещу мен, Немезида. Знаеш, че е така. Помисли си само: той ми съобщи, че е готов да не ти обявява вендета, само и само да стане съпруг на Първата престолонаследница. Това какво ти говори?
— Че е лъжец и е готов да чака, преди да си отмъсти?
— Или че амбицията му е толкова силна, че заради нея може да прости неща, които иначе в никакъв случай не би простил. И че такава амбиция не може да се задоволи с второто място в тази империя.
— Знам, че Девини ти е роднина — настоях аз, — но все пак става дума само за един живот.
— Само за един живот. А утре ще бъде още един. И още един, и толкова много пъти само по един… Кога тези животи ще станат прекалено много?
— Според мен в деня, в който ще убиеш, без да си задаваш този въпрос — отговорих, взех отровата от ръката му и изчаках той да нареди да доведат братовчедка му при нас.
Смесих отровата с чаша вино и проследих с поглед как изчезва глътка по глътка в устата на Девини Домитриан. Знаех, че рано или късно тази отрова ще бъде причината за смъртта ѝ.
За нашето спасение.
Съдбата ѝ щеше да бъде свързана с нашата и аз никога нямаше да изпитам съжаление или разкаяние, задето сме поели живота ѝ в дланта си. Колкото до съвестта на Тирус… Тя може би щеше да го гризе, но ако успееше да притъпи поне малко тази своя чувствителност, за да е по-готов да нанесе смъртоносен удар на врага си, толкова по-добре.
Между корабите в хиперпространството нямаше никаква комуникация, както и когато се приближаха до лошо пространство. Останахме обгърнати в тишина, докато не се отдалечихме достатъчно от онази лента ужасна светлина, а после съобщенията се изсипаха отгоре ни всички наведнъж.
Първо бяха десетки, а после стотици… Всичките от най-различни хора, които пътуваха на Хера, на Атлас на сенатор Фон Атън или на Александрия, кораба на самия Тирус — всички кораби, които бяха слезли от хиперпространството преди нас. А после нов поток, когато още кораби се отдалечиха от лошото пространство.
Почти всички безсмислени съобщения бяха поздрави, изразяващи надеждата, че пътуването на императора през Космоса е било приятно. Тирус възложи на екип от служители Излишни да сортират съобщенията и да отделят важните. Няколко текущи рапорта от Хризантемиума, няколко доклада за случващото се в Сената.
Корабите от Хризантемиума се съединиха в по-малка версия на самия Хризантемиум, а после Шезар нан Домитриан облече двама ни с Тирус и ни приготви да се появим пред хората. Тигрис се приземи близо до Централния площад.
Тогава видях тълпите.
Когато миналия път дойдох на тази планета, се стъписах колко са многобройни обитателите ѝ. Хората, които живееха в Космоса, обикновено имаха по едно или най-много две деца, както и обширни пространства, из които можеше да бродиш, без да виждаш навсякъде такива вълни от човешка маса. При предишното ни идване на Лумина огромните тълпи ме изненадаха. Този път ме изумиха.
Сега Тирус беше император, а не Първи престолонаследник.
Зави ми се свят от толкова много лица. Всички се отличаваха помежду си, за разлика от лицата в Хризантемиума, които повече или по-малко си приличаха. Онемях, почувствах се почти дезориентирана. Пред себе си виждах хора на всякаква възраст, докато Високопочитаемите държаха младите настрана, освен ако с помощта на ботче не им придадяха подобаващо зрял вид, за да не бият на очи. Високопочитаемите рядко остаряваха, освен ако не бяха по-ексцентрични или не бяха превърнали остаряването в стратегически избор. Толкова много от тези излишни бяха стари!