Помислих си всичко това, докато гледах надолу към сенатора. Пасус вдигна очи и погледите ни се засякоха. Всичко у мен сякаш застина. Наблюдавах го мълчаливо, наблюдаваше ме и той… Аз бях убила дъщеря му, а сега щях да се омъжа за неговия император, да вляза в същото семейство, към което той драпаше със зъби и нокти да се присъедини.
В името на истината не съжалявах за това, което бях сторила с Елантра. Тя заслужаваше всеки миг от болката и страха, които я бях накарала да изпита, преди да изтръгна сърцето от гърдите ѝ. Тя ми отне Сидония и ако имах възможност да убия и баща ѝ, вече щях да съм го направила.
Двамата продължихме да се гледаме и аз разбрах, че и той изпитва към мен същата студена враждебност.
Тирус приключи с речта си и Пасус събра ръце и изръкопляска, без да откъсва поглед от мен. В този миг разбрах със сигурност истината в сърцето си: или ние щяхме да унищожим него, или той нас.
А аз нямаше да допусна да бъдем унищожени.
10.
В дипломатическия комплекс бяхме на сигурно място. Пасус не можеше да нанесе удар на Тирус, докато се намирахме тук, както и Тирус на него. Самата сграда автоматично угасяше запалителите на всички метателни оръжия между стените си.
Стаята за преговори не беше под наблюдение — беше защитена от всякакво електронно оборудване за подслушване. Аз дори се приближих до вратата и притиснах ухо към нея с надеждата, че свръхчовешкият ми слух ще ми помогне да различа някоя от думите.
Уви, стените се оказаха звукоизолирани.
Затова останах да се гърча в агонията на неизвестността и да чакам Тирус да излезе след срещата си с Пасус. Погледът ми се стрелваше във всяка посока, от която долиташе някой случаен звук. Не можех да стоя на едно място.
Тъкмо се бях заела отново да се опитам да подслушам, когато чух нещо… Някакво приглушено тупване, а после ехо, което отекна над главата ми. Незабавно застанах нащрек. Намирах се в атрия пред съвещателната зала, затова звукът беше подозрителен. Приковах поглед в тавана, отново чух звука и разбрах, че горе има някого.
Зачаках следващото тупване — и тогава подскочих и забих юмрук в тавана. Чух крясък, а после стиснах с ръка нечий крак и увиснах на него с цялата си тежест.
— Кой си ти? — изревах към притежателя му.
— Спри! Немезида, аз съм!
Невени.
Пуснах я и се оставих да падна на пода.
Един участък от тавана се наклони надолу върху някаква панта и Невени подаде глава през дупката. Тъмната ѝ коса увисна пред лицето.
— Какво искаш?
— Какво правиш? — попитах аз. Гласът ми беше тих и изпълнен със смъртоносна заплаха.
— Смятам да чуя какво си говорят, докато решават съдбата на моята планета — отсече Невени с блеснали очи. — Сега какво, ще ме удариш ли както последния път, или ще ме пуснеш?
Наклоних глава, замислена над въпроса ѝ.
— Не съм те удряла, Невени. Ако те бях ударила истински, щеше да умреш от силата на удара. Освен това се въздържах и не те убих много пъти, когато имах възможност — осведомих я аз.
— Колко хуманно от твоя страна! Предполагам, че трябва да ти благодаря, задето си ми пощадила живота!
— Пак заповядай.
— Това беше сарказъм, Немезида! Божичко! Никой не би трябвало да благодари на някого, задето не го е убил!
Посочих нагоре.
— Ще ме пуснеш ли при теб?
— Ако не вдигаш шум — отговори тя.
Кимнах.
— Представа нямам как изобщо можеш да се качиш. Аз се покатерих на една лавица с книги…
— Не ми трябва помощ — прекъснах я, скочих нагоре и се хванах за ръба на отвора. Оттам ми беше лесно да се набера и да се кача при нея. Невени ме изгледа с широки потъмнели очи, когато посегнах да затворя вратата зад нас.
— Толкова си силна! — промълви тя.
Изпитах гордост, макар и против волята си.
— Знам. Сега води — казах и гласът ми отекна в мрака.
Чух щракване и помежду ни припламна някаква лека светлинка. На китката на Невени имаше нещо, което светеше в тъмното.
— Не вдигай шум.
Тя запълзя напред на четири крака. Бях прекалено висока, за да сторя същото, затова легнах по корем и се повлякох напред, като местех лактите си. Стигнахме до едно място, на което някакви тръби се свързваха в стената, и Невени си измърмори нещо и вдигна китка, за да освети лицето си, да ми покаже пръста, притиснат до устните си. Безшумно вдигна един панел от тръбата, съвсем леко, колкото да могат гласовете отдолу да стигнат до ушите ни.