— С вас не може да се говори разумно по този въпрос — каза Тирус със странен тон. — Никога няма да постигнем съгласие във възгледите си.
— О, не си правете прибързани изводи. Може би трябва да си починем малко? Тирус, трябва да призная, че много ме впечатлихте. Не само с тези… мечти и идеали, които сте таили в сърцето си и по някакъв начин сте успели да опазите в тайна, а и как сте успели да заблудите всички ни какъв сте всъщност. Ако съдбата беше приела друг обрат, децата, които щеше да ви роди моята Елантра, може би щяха да завладеят цялата вселена.
— Не знам дали това ще има значение за вас — каза тихо Тирус, — но съжалявам за загубата ви.
— От устата на мъжа, който ще се ожени за нейната убийца — отговори Пасус, — няма особено значение, но все пак ви благодаря.
11.
Двете с Невени останахме в тъмната шахта и изчакахме, докато възцарилата се тишина продължи цяла минута, преди да пропълзим обратно по хлъзгавата метална повърхност и да се върнем там, откъдето бяхме тръгнали.
— Ти дали… — започнах и млъкнах.
— Какво?
— Просто… Ти разбираш от такива неща повече от мен. Как мислиш, добре ли мина?
За един дълъг миг Невени не каза нищо.
— Мисля, че ако този брак се осъществи, Тирус трябва да проверява всяка своя хапка за отрова.
— Разбира се.
— Не знам, Немезида! — засмя се тя немощно. — Никога досега не съм си имала работа с галактически политики. Радвам се, че никога няма да ми се наложи. — Подмина изхода.
Завъртях се на обратно и видях как Невени опипва металната шахта. След секунда намери пантата. Металното отделение се изпълни със светлина и Невени надзърна надолу.
— Мисля, че не можем да скочим оттук. Много е високо.
— Не е — отвърнах, хвърлих се надолу и се приземих меко на пода. Протегнах ръце. — Имай ми доверие?
— Ъъъ… Сигурна ли си, че можеш да ме хванеш?
— Да — отговорих и когато тя все пак се поколеба, добавих: — Няма да допусна да си строшиш краката, обещавам. Ти май не разбираш колко съм силна.
— Има само един начин да разбера — измърмори Невени и се пусна, а аз я хванах без усилия и я сложих да стъпи на пода.
За миг двете останахме загледани една в друга, преди тя да попита:
— Гладна ли си?
Кимнах, изненадана от въпроса.
— Ела. Ще те науча да ядеш печена змия. Отвратителна е.
— Защо тогава я ядете?
— Защото е много приятно отвратителна.
Тя се обърна и тръгна, просто предполагайки, че ще я последвам, така както някога в Хризантемиума винаги ходехме заедно по нови места. През тялото ми премина неочаквана тръпка на удоволствие… Затова я последвах.
Печената змия наистина беше отвратителна. До мига, в който престана да бъде.
Описах ястието на Тирус вечерта, докато ни водеха към стаята, в която щяхме да прекараме нощта.
— Най-напред изяждаш торбичката с отрова — обясних му, когато влизахме вътре. — Опитах се да хапна от змията без нея, само че имаше вкус на гума. Отровата е още по-ужасна, но след като я изядеш, останалата част от змията става съвсем различна.
Тирус беше много придирчив по отношение на храната. В името на дипломатичността опитваше всичко, което му предложеха, но всяка сутрин ядеше абсолютно същата закуска, обядът му като цяло също беше едно от три постоянни ястия. Страдаше от няколко леки неврози, като например потребността винаги да седи с гръб към стената или да пробягва четен брой километри при тренировките. Трябваше да вдига тежести в серии, които се делят на десет, и ако някой го прекъснеше и не успееше, той винаги се връщаше в залата за тренировки просто за да довърши последните повторения, в противен случай щеше „да мисли за това цял ден“. Такива неща.
Описах му змията колкото можех по-добре, макар да знаех, че никога няма да я опита. Той ме слушаше, едновременно отвратен и запленен.
— След отровата змията имаше вкус почти на… на пиле.
Тирус избухна в смях. Минахме през вратата и се сбогувахме с придружителите си. Отвъд прозорците се беше спуснала протонощта на Лумина, както често се случваше, когато на планетата беше зима. Ярката луна все още огряваше небето почти толкова ярко, колкото всяко слънце, но самото слънце не се виждаше.
— Странно, че където и в галактиката да отидеш, ще се сблъскаш с вкуса на пилето — измърмори Тирус. — Това е особеност на… — и той млъкна. Беше се обърнал и оглеждаше стаята.
Имаше само едно легло.
За миг Тирус остана загледан в него. Както и аз.
Разбира се, двамата бяхме официално сгодени. И това беше… това беше нормално.