– Не говори такива ужасни неща. Една дама от сой се грижи за кожата си, дете. В това отношение можеш да вземеш пример от сестра си.
– О, Нене е бледа само защото се вълнува. Вече се вижда като императрица.
– Е, несъмнено е изключителна чест, дето принцесата е била взета под внимание като кандидатка за съпруга на императора.
Стрелнах с поглед госпожа Рьоди. Насмалко да й издам, че баща ми с радост би премахнал всички императори и крале в полза на демокрацията и свободата, но нямах желание да се препирам с нея. Твърде хубав беше денят, за да го развалям със спорове.
Бездруго в този момент не давах и пет пари за всички корони на света. Нима летните цветя на речния бряг не бяха по-красиви от всякакви скъпоценности и диадеми? Нима този слънчев ден не беше един прекрасен подарък?
Гувернантката ми се консултира с малкия златен часовник, който носеше окачен на колана си. Очевидно имаше точни наставления кога да ме заведе в къщата. Дали мама и леля София бяха договорили всичко това в писмата си, които си разменяха тъй редовно? В хотела поне не бях чула нищо по въпроса.
Едва бях довършила мисълта си, когато Рьоди ме подкани да тръгваме. Послушно оставих на мира лилиите от сорта „Петров кръст", на които бях хвърлила око да си направя букет, и я последвах. След ведрия час, прекаран в слънчевата градина, не ме беше грижа за любопитните погледи на събралия се Хабсбургски род.
Направих реверанс пред ерцхерцог Карл Франц, съпруга на леля София. Всъщност трябвало той да е престолонаследник, ала се отказал от титлата в полза на най-големия си син. Той ми се усмихна дружелюбно, но въпреки това останах с впечатлението, че се пита коя, по дяволите, е тази, малката, с плитките и цветята.
Божичко, колко много непознати лица! Не знаех името на почти никой от тях. Младежът с напомадените мустаци – да не би това да беше Карл Лудвиг? Помнех го като много по-весел и по-млад. Брат му Максимилиан и малкият Лудвиг Виктор, който междувременно беше пораснал, също изглеждаха ужасно сериозни и възрастни. А, ето най-сетне и една усмивка. Олекна ми, като разпознах другата мамина сестра – леля Елиза, кралица на Прусия и моя обична кръстница.
С крайчеца на окото си забелязах някакъв червено-бял проблясък и извърнах глава към Нене. Тя седеше край най-голямата маса за чай. Скована като дъска и с толкова замръзнало лице, сякаш никога не беше чувала, че всекиму е позволено да се позасмее. Червеното, златистото и бялото искреше до нея, то беше част от униформата на австрийски фелдмаршал. Франц Йозеф!
– Ето те и теб, Сиси. Ела, седни...
Някакъв глас ме напътстваше отнякъде, ала аз изобщо не проумявах, че говори именно на мен. Струваше ми се, че до този момент никога не се бях вглеждала истински в братовчед си. Кой би предположил, че униформата ще му стои така възхитително? Видя ми се строен, безстрашен и много елегантен. Един стегнат, фантастично изглеждащ офицер с руси мустаци. Усмивката му разкри блестящо бели зъби, а сините му очи се разшириха с такова възхищение, че в отговор и аз се засмях, без да съзнавам какво правя.
– Божичко, колко хубава си станала, Сиси. Истинска млада дама. Ела, седни до мен – обади се леля Елиза и така развали магията, преди да изразя на глас удивлението си и да се изложа.
Страните ми пламнаха, но в този миг всички заговориха едновременно, така че не се наложи да отговарям на лелиния комплимент. Сред нестихващата глъчка се отпуснах безмълвно на предложения ми стол. Внезапно ме обзе слабост, коленете ми се разтрепериха.
Като че ли всички присъстващи се зарадваха на появата ми, която поразведри обстановката. Но защо? Дали леля София упражняваше върху възрастните същото плашещо въздействие, каквото имаше върху мен? Не беше изключено. Вярно, тя не носеше униформа като императора, но салонът беше бойното поле, на което даваше своите заповеди. Включително на императора, който послушно приближи подноса със сладкишите към Нене, защото тя явно му бе казала.
Притворила клепачи, наблюдавах него и сестра ми, а през това време разговорът отново се насочи към семейните клюки, които винаги играеха централна роля на такива срещи. Двамата не ми се виждаха прехласнати един в друг. Нене отказа да си вземе още една пастичка с толкова превзето срамежлив жест, че ми идеше да я сритам по кокалчето, прониквайки през всичките й черни фусти. Нима не забелязваше, че Франц Йозеф очаква от нея нещо повече от сведени очи и прошепнати отговори?
Изглежда, той усещаше дори моето присъствие, въпреки че ни делеше цял салон. Очите ни се срещнаха, ето че пак се изчервих. Той се усмихна отново. Дали ми се присмиваше? При последната ни среща преди пет години не бях го харесала чак толкова.