– Какво е това в косите ти? – маминото внимание най-после се насочи към Нене. Бръшлянът не й бе харесал, както и на мен.
В този момент обаче един хотелски слуга съобщи, че каретата е готова, така че Нене си остана със зелен венец на челото. Гордо вирнатата й глава ми напомняше за лебед, който елегантно отплава от стаята. Потиснах въздишката си. Франц Йозеф заслужаваше прекрасната ми голяма сестра. Тя щеше да бъде чудесна императрица, ала кой знае защо сърцето ми натежаваше само при мисълта за това.
Вилата на леля София сияеше, окъпана в блясъка на безброй свещи. Макар да беше просторна, в навечерието на рождения ден на императора къщата направо се пукаше по шевовете. Поканените гости, дворцовата свита от Виена, свитата на кралицата на Прусия и най-важните представители на висшата аристокрация се блъскаха в тържествено украсената бална зала.
Всички, носещи фамилиите Хабсбург и Вителсбах, бяха дошли, за да празнуват с императора в навечерието на рождения му ден. Щом влязохме, пред нас от само себе си се разтвори пътека. Ослепителната бяла красота на Нене привличаше всички погледи. Светлината се пречупваше в пришитите върху роклята й матови перли, тъмните й очи горяха. Гордеех се с нея.
– Тази вечер си приказно хубава, Сиси! Като слънце, изгряващо над планините. Ще ми подариш ли първия танц? – след официалния поздрав императорът ме почете с енергичен поклон, предназначен само за мен.
Франц Йозеф изглеждаше по-добре от всякога. Сините му очи искряха, а усмивката му беше толкова неотразима, че просто забравих за Нене, за майка ми и за всичко наоколо. Сложих ръка в неговата и дори за секунда не се замислих за ефекта на този фамилиарен жест върху гостите на бала.
С цялото си наивно блаженство дори не забелязах, че Нене плати за моето щастие с публично унижение. Беше прекалено горда, за да допусне да й проличи колко е обидена, вместо това с елегантна невъзмутимост зарея поглед над главите на присъстващите. Но всеки в залата с изключение на мен беше наясно, че в този момент Франц Йозеф е взел решение, намиращо се в явно противоречие с майчините му планове.
За мен това беше началото на една омагьосваща вечер. Носех се по паркета в обятията на Франц Йозеф, сякаш бях завършила с отличие всеки пропуснат урок по танци. При най-важния танц, котильона2, той ми връчи традиционното букетче цветя, а аз бях прекалено неподготвена, за да проумея символичното значение на този тържествен жест. Бях очарована от самите цветя. Букетът се състоеше от кадифени бели цветчета във формата на звездички. Еделвайс до еделвайс. Франц Йозеф ги бил набрал собственоръчно, понеже му бях споменала колко обичам това рядко цвете, растящо само в най-високите планински райони.
– Не знам какво да кажа – прошепнах сподавено и направих дълбок реверанс, както повелява етикетът в такива случаи. Не защото си спомних за възпитанието си, а защото коленете ми трепереха – а също и сърцето ми.
– Няма нужда да казваш нищо, Сиси – също толкова тихо отвърна Франц Йозеф. – Стига ми да ме дариш със сладката си усмивка. Пожелавам си тази усмивка за всеки ден от живота ми!
Какво можех да сторя освен да изпълня това желание? Усмихнах му се. В тази усмивка се съдържаше цялата ми благодарност, цялото ми чувство, цялото ми сърце.
Нене не се усмихваше, докато пътувахме към къщи. Тя имаше мигрена. Безмълвно се втурна към хотелската си стая и дори не ни пожела лека нощ.
Затова пък мама рече:
– Ах, Сиси!
Съпроводено с толкова странна въздишка, че нямаше начин да я отмина просто така. В миг осъзнах реалността. Все пак успях да издържа на маминия потресен поглед, макар че инатът ми бе примесен със солидна доза страх.
– Не съм направила нищо, от което да се срамувам, мамо!
– Знам, Сиси, знам. При все това се питам дали наистина желаеш онова, което има да става оттук нататък – тя направи кратка пауза. – Страхувам се, че нямаш никаква представа какво те очаква. Страхувам се също, че не си дорасла за него.
Реагирах вироглаво – както винаги, когато ме определяха като твърде млада, твърде глупава или твърде наивна. Този ден по-малко от всякога ми се слушаха проповеди и нравоучения. Исках да продължа да мечтая! Стиснах здраво букетчето от еделвайси и изпънах рамене. Да, обичах майка си, но в този момент други чувства бяха по-важни за мен.
– Наистина нямам представа за какво говориш – заинатих се аз.
– Май така изглежда – отговори тя и въздъхна както по време на дебатите, които водеше с нашия татко. – Върви да спиш, Сиси. Утрешният ден ще бъде изморителен за теб. По-добре да си отпочинала. Лека нощ, дете мое. Бог да те пази.