– Сиси?
– Татко!
Опитах се да спечеля време, като направих един от онези прекалено тържествени реверанси, които голямата ми сестра Нене владееше до съвършенство. Омразните ми фусти прошумоляха, а под засуканите нагоре връхчета на татковия мустак се прокрадна обичлива усмивка. Отдъхнах си с облекчение. Не, той нямаше да ме издаде. Разбираше, че предпочитам да мечтая и да чета, нежели да танцувам и да упражнявам водене на благовъзпитан разговор.
– Както изглежда, май се налага да променя плановете си – с усмивка на уста се обърна той към младия офицер, който стоеше пред него, прав като свещ, с безупречна стойка, стиснал фуражката си под мишница, както повеляваше уставът. – Разчитайте на одобрението ми на вашата молба, Рихард!
С военна акуратност младежът отдаде чест на херцога, след което ме поздрави с лек поклон. Може и да бях дете, но пък нали бях принцеса от баварския кралски двор. Поклонът подобаваше на положението ми. Но дали бе подобаващ и погледът, с който беше съпроводен този поздрав? Под изпълнения с възхита поглед на блестящите кадифенокафяви очи се разтреперих по непознат дотогава начин. В състояние бях единствено да гледам и чувствам как в досегашното девойче плахо се пробужда жената.
– Сиси! Да не ти е зле?
Гласът на херцога ме изтръгна от магията. Погледнах го, все още замаяна. Бяхме сами в библиотеката. Младият офицер ни бе напуснал. Просто така. Как можа да го направи?
– Не... разбира се... извинявай, татко.
Толкова бях объркана, че в първия момент не успях да си спомня за какво бях дошла. Какво ми ставаше?
– Виждаш ми се бледа, детенце. Какво се е случило? Още ли тъгуваш, задето заминахме от „Посенхофен"? Не те упреквам. Ще се оправиш. Всяко лято си има край, съкровище.
Чувах утешителните му думи, но те не достигаха до съзнанието ми. Сякаш очарованият поглед на напетия млад офицер беше проникнал през множеството досадни пластове на роклята ми и ме бе жигосал право в сърцето. То продължаваше да бие неравномерно, наранено и удивено, мъчейки се да се нагоди към новия, непознат ритъм, който отекваше като барабанни удари в моята олекнала, странно празна глава.
Да не би това да бе любовта, която поетите описваха в най-прекрасни стихове? Която бе изобразена на живописните платна в голямата галерия и за която в някои нощи копнеех тъй силно, че сън не ме хващаше?
– Сиси! Божичко, баронесата те търси навсякъде. Учителят по танци е тук.
Елена, разбира се. Има ли на света по-порядъчна, по-съвестна и по-досадна голяма сестра? Тя беше олицетворение на съвършенството. Младата заместница на мама, страшилището на детската стая, колкото и да я обичахме. Щом я зърнеше, дори татко правеше онази предпазлива физиономия, която инак придобиваше само когато мама се възмущаваше от поредния скандал, разбунил града.
– Не ми трябва никакъв учител по танци – наежих се аз, ала нямаше смисъл. По принцип Нене оставаше глуха за всякакъв сорт протести.
– Да не искаш на дворцовия бал да настъпваш партньора си и да ни излагаш?
Дворцов бал? Партньор? Танци? Тези думи потънаха в преизпълненото ми от емоции сърце подобно на камъчета в езерце. Младите дворцови офицери бяха желани партньори при подобни светски събития. Във въображението ми вече звучеше музика и се носех с Рихард по огледалния паркет в балната зала на кралската резиденция. Каква възможност да се запозная и да разговарям с него, да го завладея завинаги!
– Върви да танцуваш, коледниче! – посъветва ме и татко. – Редно е хубавите момичета да владеят танците.
Татко ме наричаше коледниче само когато беше особено благоразположен към мен, понеже съм се появила на бял свят на 24 декември.
Нене реагира на галеното име с необичайна ревност.
– Никога няма да ги овладее, ако продължава да пропуска уроците и да бяга, щом се появи учителят по танци – намусено съобщи издайницата.
– Не бягам, исках само да пожелая на татко приятен следобед – излъгах аз и целунах баща си за довиждане. Миришеше на енфие и на червено вино, уютно и привично. Твърдият му мустак одраска чувствителната ми кожа. Каква ли би била бузата на Рихард, ако я докоснех с устни?
При тази дръзка мисъл се изчервих и бързо-бързо се завтекох подир Нене. Опитвах се прилежно да се концентрирам върху танцовите стъпки, ала умът ми беше другаде. Той кръжеше неотлъчно около чудесния млад адютант. Рихард. Каква ли му беше фамилията? И в кой ли полк служеше?
Макар да намирах униформите за шик, никога не се бях интересувала от подробностите. Е, знаех, че е голямо отличие да те допуснат да служиш на кралската фамилия. Обикновено младите мъже от нашата свита се набираха сред първите семейства на Бавария.