Разбира се, Нене щеше да е осведомена по въпроса. Тя притежаваше безпогрешна памет за имена, физиономии и съответстващия им ранг. Ала от само себе си се разбираше, че в никакъв случай не биваше да я питам. Нямаше да миряса, докато не разбере всичко, докато не узнае и последната ми съкровена мечта. После с тези си знания щеше да отиде право при мама. Не защото иска да ме издаде, а защото е безпределно предана дъщеря и просто не умее да постъпва другояче.
Само не и това! Бездруго херцогинята ми отделяше твърде много внимание. Не знаех защо, но предпочитах да проявявам предпазливост. Единствено през лятото в „Поси" мама беше толерантна, ведра и търпелива. В града тя отново се превръщаше в дъщерята на баварския крал. В княгинята, която се бе омъжила за херцог Макс Баварски по желание на своите родители и така бе сключила най-непрестижния брак в сравнение с останалите си сестри. Към татко, комуто бе дарила осем деца, тя се отнасяше с търпение и покорство, но не и с любов.
Не знаех кога точно бях открила това. Родителите ми се държаха любезно един към друг, мама никога не каза лоша дума по адрес на татко. Тя повишаваше глас само когато никое от децата й не беше наблизо.
Ала на мен не ми трябваше да чувам каквото и да било. И така усещах, че нещо липсва. В някои дни мама беше безкрайно тъжна, а татко – още по-припрян от обикновено. Тогава той вършеше най-откачените неща. Свиреше на цитра в конюшнята или се правеше на цирков ездач. Най-зле беше обаче, когато си стягаше куфарите и заминаваше на пътешествие за седмици или дори месеци.
Съжалявах ги и двамата. Татко – мъничко повече, отколкото мама. Тя споделяше толкова малко от неговите интереси. Ненавиждаше пътуванията, излетите, свиренето му на цитра, стихотворенията, книгите, които той четеше, но най-вече политическите му възгледи и статиите му. Та нали фундаментът на всяка любов е да споделяш всичко с другия! Както радостите, така и скърбите. Родителите ми обаче споделяха само фасадата, а зад нея всеки живееше своя собствен живот.
Колкото и млада да бях, вече знаех, че не искам да живея така. Щях да се омъжа само по любов! Никой нямаше да ме затвори в глупавата клетка на послушанието и дворцовите правила, която правеше мама нещастна и я принуждаваше да прекланя глава.
Когато всички заспаха, аз станах тайничко и доверих на дневника си тези бунтарски мисли. Обичах да пиша нощем. Никой не ме смущаваше и имах чувството, че ми е позволено да казвам и пиша всичко. А след това споменът за прекрасните кафяви очи на Рихард ме съпровождаше и в сънищата ми.
* * *
Благодарение на татковите демократични идеи градината зад палата ни на „Лудвигщрасе" беше отворена за всички жители на Мюнхен, желаещи да се разхождат там. Прекосяваха я много членове на персонала, когато не искаха да влизат в дома ни или да излизат от него през парадния вход, украсен с колони. Това се отнасяше и за офицерите, и войниците на служба при нас, и за учените, музикантите и художниците, посещаващи баща ми.
Вероятно по тази причина мама не одобряваше да се разхождаме там сами. Не исках да си навлека неприятности, затова на следващия ден подмамих Мария навън, под бурния есенен вятър, веднага щом успях да се измъкна от досадните проповеди на баронеса Вулфен. Нашата благородна гувернантка преследваше похвалната цел да ни превърне в порядъчни и послушни малки копия на перфектната Нене, но аз не си давах много зор. Постоянните й назидания бяха омръзнали както на Мария, така и на мен.
Вятърът гонеше из цветните лехи малобройните опадали листа и диплеше полите и палтата ни, рошеше вдигнатата ми нагоре коса и измъкваше кичур подир кичур. Хич не се и опитвах да уловя падащите фуркети, имах си по-важна работа – да си отварям очите на четири за един млад офицер.
– Чудя се за какво толкова пише мама на леля София във Виена – подзе Мария и се наведе да вдигне един пропуснат от градинаря кестен. – Непрестанно пристигат и заминават куриери.
– Откога се интересуваш от семейните клюки? – учудих се аз.
Лелята от далечна Виена беше дама, внушаваща огромен респект. Мама говореше само с благоговеен тон за сестра си, ала всички ние искрено се радвахме, задето живееше толкова далече, чак във Виена. Най-големият от четиримата й синове, Франц Йозеф, бе станал император на 18-годишна възраст, след оттеглянето на чичо си Фердинанд през 1848 година, и оттогава тя управляваше семейството и сестрите си тъй, сякаш лично носеше корона на главата си.