Когато влязох с баронесата, вратата към съседната стая се хлопна – стори ми се, че зърнах отблясъка на светлозелена тафтена рокля. Този ден Мария беше със зелена рокля от тафта.
Мария? Тревожните ми очаквания тутакси преминаха в злокобно предчувствие. Писъмцето за Рихард! Какво се беше случило? Вгледах се по-внимателно в мама и се стреснах. Красивата й уста представляваше тясна чертичка, пръстите й мачкаха безспир дантелената кърпичка.
– Елизабет!
Елизабет, а не Сиси. Така ме наричаше само когато ми беше много сърдита.
– Ще ми обясниш ли това?
Между часовниците се мъдреше лист хартия с моя почерк.
Тайното ми послание до Рихард. На показ за всички любопитни очи, за баронесата, за мама, вероятно и за Нене. Защо паркетът просто не се разтвори, та да потъна в него? Мария ме беше предала!
Мама рязко изпусна въздух.
– От всички детински щуротии, които извърши в последно време, това е абсолютният връх на непослушанието и нахалството! Моята дъщеря, една баварска принцеса, изпраща любовни писъмца на някакъв гвардейски офицер. Ако не беше толкова шокиращо, бих се изсмяла. Какво си въобразяваше? Или съвсем си загуби ума?
– Не съм си загубила ума, ами го обичам! – сама не знаех откъде събрах кураж да изрека тези думи.
– Обичала го била, мили Боже! Как да разбирам това? Баронесо!
Призивът за помощ към моята гувернантка даде повод на Вулфен за объркано изявление, чиято кулминация се състоеше в твърдението, че съм незряла, отнесена мечтателка, голям инат и изобщо, откъдето и да го погледнеш, създание с мъчен характер, което никога няма да може да стъпи и на малкото пръстче на съвършената си сестра Нене. Сякаш всички отдавна не знаехме това.
– Във всеки случай трябва да се сложи край на тази детинщина – взе решение мама, без да се разпростира повече върху моя катраненочерен характер. – И дума не може да става да правиш мили очи на този хубавичък, млад голтак без положение и име в обществото и да влизаш в устата на хората, разбрахме ли се? Повече няма да излизаш от къщи без придружител – и като казвам придружител, имам предвид баронесата, а не някоя от твоите също толкова вдетинени сестри. Настоявам да се отдадеш на уроците и повече да не ми създаваш ядове.
– Кое ти дава право да говориш така по негов адрес? – тук надминах себе си в стремежа си да защитя Рихард. – Татко казва, че рангът и името бездруго не значат нищо. Той би ме разбрал!
– Боже, дари ме с търпение! – мама увенча тежката си въздишка с молитвено скръстване на ръцете и извърна поглед към изрисувания таван. – Тук не обсъждаме съмнителните политически утопии на баща ти, тук говорим за твоето бъдеще, Елизабет. Забранявам ти всякакъв контакт, поглед или разменена дума с този човек. Знам как да ти попреча да си причиниш нещастие от младежка глупост.
– Не можеш да го сториш – сипкаво прошепнах аз, ала вече знаех, че протестът ми е напразен.
Докато проливах потоци от сълзи, отказвах да се храня и да напускам стаята си, беше издадена и присъдата над клетия Рихард. Не знам къде го изпратиха, във всеки случай службата му на „Лудвигщрасе" бе приключила. През следващите месеци не се мяркаше и в резиденцията. Бях лишена дори от утехата да го зърна отдалече. Принудена бях сам-самичка да понасям мъка, по-голяма от която бяха единствено самообвиненията ми.
Бяха го изпратили на заточение заради мен, сигурно заемаше невзрачен пост някъде из провинцията, където изкупваше вината си за това, че принцеса Елизабет Баварска се бе влюбила до полуда в него. Бедни, бедни Рихард! Само да можех някак да му помогна!
Зимата се случи толкова студена, отчаяна и тъжна, че до ден-днешен потрепервам само като си спомня за нея. Мария полагаше трогателни усилия да ме утеши. Не ме беше издала. По нелепо стечение на обстоятелствата Вулфен я спипала пред квартирата на ординарците. Мария не беше дорасла за разпита, на който я бяха подложили, и не спираше да се самообвинява за проявената слабост.
Тя се опита да скрие от мен, че през февруари Рихард отново застъпил на служба, ала аз въпреки това разбрах. По същия начин ми бе донесена вестта за тежкото му заболяване и застигналата го малко след това смърт.
Зимата през тази година беше сурова и в града имаше много смъртни случаи, но въпреки това не можех да обвинявам единствено треската и съдбата за ранната смърт на Рихард. Не бях ли допринесла и аз за тази трагична кончина? Не беше ли моя вината, задето страданията му са били така опустошителни, че в един момент не е бил в състояние да се съпротивлява на болестта?