– Остави сестра си на мира, Сиси – заповяда мама и се облегна на тапицираната седалка. – Ясно ти е, че си длъжна да се държиш прилично, в противен случай незабавно ще те върна при баща ти.
– И какво неприлично има в един безобиден въпрос? – тихичко изпъшках аз.
Отговор не получих, защото пътническата карета отново се движеше с пълна пара. Майка ми или не бе чула бунтарското ми изречение, или бе решила да си спести излишни дискусии. По-вероятно беше второто. Имаше да мисли за по-важни неща, нежели да се заяжда с дъщеря, която и без това й създава само ядове. Според нея тъгата ми по Рихард, продължила седмици наред, била неподобаваща, „чисто заинатяване" – така беше казала на Рьоди. И още – че щяла да се погрижи най-сетне да порасна. Искала да се представи с дъщерите си в Бад Ишъл, както подобава.
Отново се загледах през прозореца. Августовското слънце печеше над полята, в каретата беше адски горещо, но аз въпреки това се чувствах добре. Имах усещането, че се събуждам от нещо като зимен сън. Всеки час, който ме отвеждаше по-далеч дома, ме отдалечаваше и от мъката ми. Докато мама и Нене лекуваха главоболието си, аз се чувствах все по-добре и по-добре. Искаше ми се да тичам през зелените поля успоредно с каретата или да препусна в галоп върху някой бърз кон.
Установих, че напълно съм забравила колко е хубав животът. Как топло грее слънцето и колко внушителни са планинските вериги на хоризонта. Нищо чудно, че баща ми така обичаше да пътешества. За първи път проумях какво търсеше той, когато потегляше на път.
Самият град Бад Ишъл леко ме разочарова. Вярно, беше доста красив, но изглеждаше почти като у дома, в Бавария. За какво му е на човек да пътешества, щом целта изглежда досущ както родината, която току-що е напуснал? В последния момент обаче запазих това мнение за себе си, след като видях как Нене притеснено впи вдървени пръсти в мрачните си фусти. Страхуваше ли се? Разбирах я. Радвах се, че ще бъда само страничен зрител в това „ваканционно убежище", както императорското семейство наричаше лятната си резиденция в Бад Ишъл.
Заради многото прекъсвания пристигнахме с два часа закъснение, но колата с дрехите и камериерките я нямаше пред хотела, както се бяхме надявали.
– Ама как, още ли ги няма? – слисано повтаряше мама, докато лично директорът на хотел „Талакини" ни въвеждаше в сградата, не преставайки да се кланя. – А бях толкова сигурна, че ще ни чакат...
– Нейно Височество ерцхерцогинята ви очаква, Ваше Кралско Височество – раболепно се поклони директорът. – Ако благоволите да ме последвате...
Нене ме сграбчи за ръката:
– Божичко, леля София! Как изглеждам, Сиси?
Окаяна, бледа, уморена. Естествено, бързо-бързо преглътнах всички определения, които ми хрумнаха при вида на Нене. Изпитвах съжаление към нея. Не ми се искаше да съм на нейно място.
– Хубава си, Нене, дори когато изглеждаш малко смачкана и прашна. Ще очароваш императора, сигурна съм.
-Ах, глупачето ми! – нетърпеливо въздъхна Нене. – Императорът... Всичко зависи от това какво ще каже леля София.
Съчувствието ми тутакси се изпари. Не понасях, когато сестра ми се държеше, сякаш единствена сред нас бе способна да разсъждава.
– Е, леля София едва ли ще поиска да се ожени за теб – дръзко възразих аз.
–Да, но тя съветва Франц Йозеф какво да прави – нервно промълви тя. – Не забравяй да направиш реверанс пред нея и да й целунеш ръка. Тя е майката на императора.
Леля София напълно осъзнаваше важната си позиция. Тя прегърна мама и благоволи да ни възнагради с милостива усмивка, преди да ни укори за закъснението и незабавно да съобщи на сестра си плана за този ден и за следващите дни. Разбирах защо баща ни предпочиташе да не й се изпречва на пътя. Той не обичаше да му нарежда някой, особено пък жена.
Все пак ерцхерцогинята не само умееше да заповядва, но и беше предвидила евентуални засечки в плана. За всеки случай бе довела със себе си камериерка, която тутакси се захвана да разкрасява Нене. Поради липсата на сандъците с роклите обаче жената по принуда се ограничи да изчетка полите на сестра ми и да среше наново тъмната й коса. Само дето нямаше начин да повлияе на цялостния й неблагоприятен вид.
Мама с облекчение благодари на сестра си за помощта, аз пък тайничко се питах какво ли мисли леля София за баварските си роднини. Нима в нейните очи бяхме толкова бедни, че дори не очакваше да имаме собствен персонал? Или предполагаше, че в Мюнхен си нямаме понятие от виенската мода? И двата варианта не ми допадаха. Както и верноподаническото послушание на мама и Нене.