Тогава той беше на осемнайсет, твърде надут и твърде убеден в собствената си важност – поне според мен. А днес ме обзе странното чувство, че единствено Франц Йозеф усещаше какво ми е на душичката. Усмивката му хвърли мост помежду ни, вдъхна ми сигурност и спокойствие. Почувствах се близка с него. Много по-близка от Нене, разположила се царствено до него, недостъпна, мрачна и недружелюбна – същинска снежна кралица.
* * *
– Искаш ли още един сладолед, Сиси?
Пак този Карл Лудвиг! Братът на императора постоянно ме следваше по петите, не ми даваше и крачка да направя без него. Вървеше подире ми като вярно кученце, а аз ужасно се гневях, когато забелязвах многозначителните погледи, които си разменяха лелите ми и майка. Досещах се какво си мислят. Трябва ли само бракове и женитби да са им непрестанно в ума? Не им ли стигаше, че Нене и императорът играеха безпомощно по свирката им като марионетки? Та аз бях твърде млада за подобни кроежи.
Освен това не исках да ме наблюдават. Страхувах се, че мама ще прочете моите непристойни мисли, сякаш бяха изписани върху челото ми. Със сигурност не ми подобаваше да не откъсвам поглед от Франц Йозеф. Неговата усмивка караше сърцето ми да бие по-силно, а гласът му витаеше по цели нощи из сънищата ми.
Но пък как можех да спра всичко това? Щом се озовях в една стая с него и Нене, погледите ни се срещаха и се впиваха един в друг. Пак на него дължах благодарност, задето вечер не ме отпращаха да си легна, сякаш съм дете, а ми позволяваха да се храня на голямата маса заедно с останалите. На масата на императора! Достатъчно близо до него, за да се усмихваме един другиму и да си приказваме. За какво ли не ме разпитваше той! Дотогава не бях срещала човек, който така да се интересува от мен и живота ми.
– Ето ти сладоледа, Сиси! – Карл Лудвиг ми подаде купичката. Просто бе отишъл да ми го донесе, без да дочака отговора ми.
– Не искам сладолед сега – запънах се аз.
– Добре де, разбрах – засегна се Карл Лудвиг. – Ако ти го беше дал Франц Йозеф, щеше да го изядеш, нали?
– Какво общо има Франц Йозеф с това, че точно сега не ми се яде сладолед?
Карл Лудвиг отвърна с упрек на възмутения ми поглед.
– И още питаш? Какво казва сестра ти за целия този театър?
За Нене исках да говоря още по-малко, отколкото за императора. Междувременно дрехите й бяха пристигнали заедно с камериерката, поради което бе придобила малко по-ведър външен вид, затова пък настроението й беше безотрадно като захвърлените траурни рокли. Тази заран дори не се яви навреме за закуска. А сега седеше до Франц Йозеф и слушаше музикантите, които свиреха в парка на вилата най-новите мелодии от Виена, с такова изражение, сякаш леля София й четеше конско евангелие.
– Всички знаят, че Франц Йозеф те харесва много повече, отколкото Нене – изтърси Карл Лудвиг, след като така и не дочака моя отговор.
– Как смееш да твърдиш подобна глупост? – гневно го изгледах аз. – Императорът трябва да се ожени за голямата ми сестра. Всички само това чакат – да се обясни най-после на Нене. Освен това тя е много по-хубава от мен.
– Така ли смяташ? А защо Франци настоя да седиш до него на масата? Защо постоянно се смее с теб и защо почти не продумва, когато Елена отвори уста?
И аз си бях задавала тайно тези въпроси, ала все не намирах правилния отговор. Пък и нямах никакво намерение да гадая точно с Карл Лудвиг какво ли се върти в главата на Франц Йозеф. Сама не знаех какво да мисля за всичко това. Знаех само, че с всеки изминал час все по-силно завиждам на Нене. Как можеше да се прави на толкова сериозна и снизходителна, когато до нея седи един толкова мил младеж? Нямаше ли сърце? Или целеше да нарани Франц Йозеф?
– Какви ги приказваш – опитах се да обърна на смях упреците на Карл Лудвиг. – Просто Франц Йозеф е перфектен домакин. Не допуска да оставам сама, иска да се забавлявам. Много мило от негова страна.
– Той иска да се забавляваш единствено с него – поправи ме младият ерцхерцог. – Когато ме види да си приказвам с теб, прави физиономия, сякаш съм му откраднал любимата ловна пушка.
Сравнението с пушка така ме разгневи, че реагирах повече на формулировката, отколкото на самия упрек.
– Не желая да разговарям с теб, щом ще ми приказваш такива глупости, Карл Лудвиг.
– Вече го забелязах... – тъжно отвърна той и си тръгна с приведени рамене.
Купичката със сладолед стоеше на масата между нас и съдържанието й се топеше на слънцето. В „Поси" не бих допуснала подобно разхищение. Ала в Бад Ишъл всичко беше различно.
През тези прекрасни дни в началото на моя живот самата аз последна проумях, че съм се влюбила неспасяемо и до уши в младия император, който всъщност трябваше да се ожени за голямата ми сестра!