Заради глупавата си ревност тя не само разруши доверените ми отношения с Рудолф, но и отрови дните ми в Англия. Как бих могла да застана отново пред капитан Мидълтън и да се държа, все едно нищо не е станало? Съкратих програмата си, взех си непланирани дни за почивка и за пореден път му връчих напълно заслужената сребърна купа за прощалното надбягване.
През цялото това време нито веднъж не отворихме дума за случката в „Карлтън хауз", защото за разлика от сестра ми шотландецът притежаваше благородство и сърце. Навярно подозираше колко съм наскърбена и правеше всичко, за да ми покаже, че нямам основание.
Нашето приятелство, нашата симпатия беше ефирен образ, който не се нуждаеше от думи. Достатъчно ни бе да знаем, да усещаме, да виждаме. Не ни се налагаше да произнасяме слова, за да бъдем сигурни в чувствата си. А Рудолф без никакви усилия и без думи разруши този драгоценен, високочувствителен образ. Какво точно попадение!
ВИЕНА, ПРОЛЕТТА НА 1878 - ДАЛМАЦИЯ 1882 ГОДИНА
„Щастието не е трайно състояние...”
– Ще взема да повярвам, че съм ти липсвал – пошегува се Франц Йозеф, когато при завръщането ми във Виена на 23 февруари се хвърлих в обятията му. Този път ми беше безразлично колко хора на гарата стават свидетели на моя изблик на чувства.
–Така си е, Франци, липсваше ми – чистосърдечно признах аз. Франц Йозеф се беше превърнал в надеждна опора в моя живот, който понякога сякаш изтичаше като пясък между пръстите ми. – Никой друг на света не е така добронамерен към мен!
– И никой не те обича толкова– додаде той и се вгледа в мен. – Виждаш ми се бледа, изтощена и не така отпочинала, както бих искал. Здрава ли си?
– Да, да – махнах с ръка аз и загрижено попитах: – Не ме ли харесваш вече? Може би ти се струвам остаряла и погрозняла?
Франц Йозеф ме целуна пред всички любопитни хора и ме погледна в очите.
– Все още си красива както навремето в Бад Ишъл, Сиси. Чувствата ми към теб са непроменени. Ти си моят единствен, любим ангел.
Фактът, че императорът без капчица свян демонстрира верността и обичта си към мен пред очите на всички, беше балсам за наранената ми душа. Дори вестниците съобщиха за нежното посрещане, което той устроил на съпругата си, а дворецът кисело кимаше в знак на потвърждение. Вероятно никой не проумяваше докрай защо бе така привързан към мен. Както не проумяваха и защо тъй великодушно си затварях очите за връзката му с красивата Ана, клюката за която ми бе донесена в рекордно кратък срок.
А всичко беше толкова просто. Моята любов към императора се бе превърнала в приятелство, другарство и разбиране. Франц Йозеф пък обичаше колкото мен, толкова и факта, че цял свят му завижда за неговата императрица. Тази завист ласкаеше гордостта му, а произхождащата от гражданството Ана ласкаеше неговата мъжественост. Двете неща, взети заедно, го правеха щастлив. И на мен ми се искаше да чувствам и да живея така простичко.. Но не успявах, колкото и да се опитвах.
На 24 декември миналата година отпразнувах четирийсетия си рожден ден. Живяла бях четирийсет години – и какво бях постигнала? Възможността да живея още четири десетилетия? Да стана стара, немощна и болна? Дали вече не стоях на ръба на пропастта?
– Но Вие сте щастлива, Ваше Величество – състрадателно възрази моята мила Ида, когато й признах тези си мрачни мисли.
– Щастието не е трайно състояние – поклатих глава аз. – В най-добрия случай то е миг между тъгата и болката. Бих искала някой да ми обясни защо трябва да понасяме всичко това.
Търсех отговора в книги, от философи и поети, но никъде не го намирах. Когато нетърпението и страхът ме обземаха с такава ужасяваща сила, че ми идеше да изляза от кожата си, намирах освобождение от собствените си демони само върху гърба на коня или чрез бърз преход пеша.
Огледалото показваше, че безупречната ми кожа губи еластичността си, затова свикнах да я защитавам от силното слънце и от лошото време. Стана ми навик да нося плътни воали, тъмни слънчеви чадъри и шапки. Те ме предпазваха и от зяпачите, които неотлъчно преследваха своята императрица при всяка нейна публична поява във Виена.
За известно време обаче политическите събития поставиха на заден план интереса към моята персона. Франц Йозеф бе решил да прогони турците от Босна и Херцеговина.
Движещата сила зад това решение беше Дюла Андраши. След Берлинския конгрес той беше сигурен, че Бисмарк одобрява нахлуването. Не щеш ли обаче, кампанията, наброяваща цели седемдесет и пет хиляди австрийски войници, предвождани от барон Филипович, се сблъска с ожесточената съпротива на местните борци за свобода. Напълно логично бе, че във Виена обвиняваха унгареца Андраши за понесените в тези битки загуби.