– Ами въстанията! – както се очакваше, Франц Йозеф се възпротиви на плана ми. – Цяла Ирландия е огромно огнище на размирици, Сиси. Не желая да се излагаш на опасност.
– Нямам нищо общо с това – отхвърлих възраженията му аз. Не исках да чувам нито че Ирландия е готова да въстане срещу Англия, нито че в Босна още се водят боеве. Оставането ми у дома нямаше да помогне нито на ирландците, нито на нашите войници. Желанието ми да оставя Виена зад гърба си беше толкова остро, че бях глуха за всякакви разумни аргументи. Ако останех, щях да се задуша.
Наясно бях, че ядосвам Франц Йозеф, възмущавам двореца и карам дипломатите да се потят, но започнах да си поемам дъх едва след като параходът „Шамрок" потегли от Дувър. Той ме отведе най-напред през Ламанша, а после през зимното ирландско море.
В последно време някакво чудато, настоятелно усещане, че пропускам нещо и че гоня фантоми, ме тласкаше все по-често към стихийни решения. Новата година ме плашеше. През април 1879 година щяха да се навършат двайсет и пет години от женитбата ни с Франц Йозеф. Сребърна сватба. Във Виена вече течаха приготовленията за празника – всъщност това беше причината за бягството ми. Не желаех да ми напомнят непрекъснато, че дните на моята младост, а може би най-хубавите ми дни изобщо, са отминали безвъзвратно.
В „Съмърхил" ме очакваше лорд Лангфорд, приятел на лорд Спенсър и капитан Мидълтън, както и обичайната ловна свита, която ме придружаваше и в Англия. От известно време принц Лихтенщайн бе назначен за началник на моите конюшни. Той имаше грижата за конете, а през това време аз пишех писмото, за което бе настоял императорът.
В него учтиво уведомих кралица Виктория за присъствието си и я уверих, че пътувам инкогнито. Предадох й покорните поздрави на императора и на нашия син и завърших с обичайните любезности. Така отдадох дължимото на дипломацията, отсега нататък исках да се занимавам само с лов.
– Цялата треперя – шепнеше графиня Фестетикс всеки път когато вечер се прибирах в покоите си изтощена, но щастлива. – Тези ровове и валове са хем дълбоки, хем високи. Непрекъснато някой пада, и то лошо. Казват, че днес дори капитанът се бил преобърнал.
– Нормална несполука на ездач – свих рамене аз, докато камериерката ми събличаше роклята. – Ровът беше толкова обраснал, че конят му се хвърли право в него, вместо да го прескочи. И отвори такава дупка, че моят Домино успя да я види и с лекота да преодолее препятствието. Не се тревожи за мен, нищо няма да ми се случи, докато яздя Домино.
Дългокракият вран жребец беше най-добрият кон за лов, който бях яздила, и аз с мъка му осигурявах нужните паузи за почивка. Красивата бяла кобила, която го заместваше понякога, не притежаваше неговата издръжливост и надеждност. Затова пък тя даваше възможност още по-ярко да изпъкнат моите черни или тъмносини рокли за езда. Щом ме видеха, ирландците изпадаха във възторг, а императорът, разбрал за това, настоятелно ме предупреди в следващото си писмо да не изразявам никакви политически мнения. Сякаш възнамерявах нещо подобно! Заклела се бях никога повече да не се намесвам в политиката, а аз спазвам клетвите си.
Последвалите вести от родината обаче ме принудиха да прекъсна престоя си в Ирландия с натежало от мъка сърце. Унгария беше сполетяна от ужасни наводнения, които не само нанесоха огромни щети на стопанството й, но и взеха много човешки жертви. Принесох най-голямата жертва на моите унгарци, като незабавно се завърнах у дома. От само себе си се разбираше, че в такъв момент няма място за каквито и да било развлечения.
Подобна беше позицията ми и спрямо нашата сребърна сватба, чиято празнична програма беше съставена в мое отсъствие.
– Достатъчно е, че сме женени двайсет и пет години – обясних на Франц Йозеф чувствата си аз. – Смяташ ли, че това е повод за празнуване?
– Няма да празнуваме сами, Сиси. Виенчани не могат да си намерят място от вълнение. Възнамеряват да ни зарадват с живи картини от историята на Хабсбургите, а празничното богослужение ще се състои в новата Оброчна църква, която ще бъде осветена по този повод...
Безсмислено беше. Той не проумяваше до каква степен тази пищност ми напомня за малката невеста, която преди двайсет и пет години бе пристигнала от Бавария, скътала в сърцето си толкова нежни надежди. Преизпълнена с любов, с добри намерения и с единственото желание да бъде щастлива завинаги.
Какво бе останало от всичко това? Отлично чувах злобните забележки, които използваха дори единствената ми радост – ездата, за да ме наранят. Другаде на сребърна сватба хората отбелязвали двайсет и пет години менаж49, а във Виена празнували двайсет и пет години манеж.