– Тази патриотарска дандания около един личен празник е просто смешна – признах аз, изнервена и отчаяна, на младата графиня Лариш-Валерзее.
Моята племенница заяви, че на празненството предната вечер изразът на лицето ми напомнял индийска вдовица, очакваща да бъде изгорена на ритуалната клада. Искаше да обърне всичко на шега, но аз й отговорих съвсем сериозно. В крайна сметка тя беше права.
– Какво ми остава занапред? Да остарявам в един брак, чиито добри времена са отминали. Да люлея внучетата, които Гизела ражда едно след друго.
– Но Вие сте чудно красива, Ваше Величество. Никой не би Ви дал и ден повече от трийсет години. И дума не може да става за остаряване – възрази тя; хич не исках да зная дали го казва с ръка на сърцето или от учтивост.
– Бях омъжена на шестнайсет, а не на шест, и хората лесно могат да изчислят, че вече не съм първа младост – въздъхнах. – А бъди сигурна, че точно това правят. Щом става дума за мен, те са склонни да ровят, докато ми намерят недостатък.
– Не сте ли твърде критична, лельо Сиси?
Не, не бях, но нямах намерение да споря по въпроса с това младо същество. Изглежда, и нейният брак с граф Лариш не беше особено щастлив. Бях я назначила за придворна дама, а него – за дворцов интендант, ала новият ранг сякаш не я правеше по-доволна. След раждането на двете си деца беше станала още по-екстравагантна и по-своенравна. Една млада жена, винаги на ръба на скандала.
Тя не подозираше колко добре я разбирам. Безпокойството й, безпомощното опълчване и желанието да разкъса оковите, с които бракът парализира волята на жената. Вярно, че това знание нямаше да й се отрази добре. Наблюдавах я скришом и се надявах, че един ден ще се примири с живота си. Все пак можеше поне да го живее, без да бъде преследвана като мен от етикета и от всеобщото любопитство. Все едно къде се намирах, в Бад Ишъл или в Унгария, в Бавария или във Виена – не ме оставяха на мира нито за миг.
Вече редовно се криех зад воалите си и зад тъмносиньото ветрило, което вдигах пред лицето си, щом забележех любопитни погледи. Новите фотографски апарати бяха по-малки и се размножаваха като скакалци. За какво им беше снимката ми, която и без това съществуваше в безброй варианти? Да проверят дали съм остаряла и погрозняла? Дали ми е мъчно, задето граф Андраши се е оттеглил от поста си на външен министър?
Отново избягах в Ирландия, като ограничих придружителите си до графиня Фестетикс и най-важните членове на моето домакинство. Оставих у дома дори милата ми Валерия. Щеше да й е по-добре с учителите, отколкото с майка й, която прекарваше дните си на седлото и нямаше възможност да се грижи за нея. Повече от всякога се наслаждавах на мястото си начело на гайката, което си бях извоювала.
Единственото, за което живеех през тези дни, беше магическият момент, в който Домино се оттласкваше от задните си копита и в продължение на няколко лудешки удара на сърцето летеше безтегловно между небето и земята. Опиянение, щастие, екстаз и върховно блаженство!
Безразлично ми беше, че рискувам здравето, а може би и живота си. Напротив – падане, остра болка и милостив мрак – какво по-добро би могло да ми се случи? Ако си счупех врата, щеше да се сложи край на всичко. Тогава нямаше да ми се налага да се връщам в моята клетка. Всички обаче падаха, включително Бей и принц Лихтенщайн, само мен конете, подобно на мощни птици, ме пренасяха над всички препятствия.
След като еуфорията утихнеше, тялото се изтощеше и мозъкът заработваше отново, идваше ред на гузната съвест. Как можех да си мисля подобни неща, та нали си имах Валерия, моето малко момиче! Тя се нуждаеше от мен, не биваше да я изоставям.
Но следващият ден, следващият лов... и аз отново бях изгубена. Тази дива, необуздана жизнерадост можеше да се сравнява единствено с чувството, което изпитваше малката Сиси, когато в „Посенхофен" тичаше боса по мокрите от роса поляни към езерото, за да се хвърли във водата. Как обичах това чувство! Обичах го повече от всеки човек!
–Още отсега броя дните до следващото ми идване – казах на Бей Мидълтън. Сбогувахме се преждевременно, защото от Виена императорът ми заповяда да се прибирам. – Ще се разпоредя да изпратят още коне от Австрия в ирландската конюшня. Ще се заемете ли с тях?
– Знаете, че ще направя всичко за Вас, милейди.
Отначало се поколебах дали да не се опълча на императорската заповед, защото всичко се въртеше единствено около глупавата политика по отношение на Англия, не и около моето благополучие, но после реших да проявя послушание. Бях обещала лоялност на Франц Йозеф. Отлично разбирах колко му е трудно да продължи външната политика на човек като Дюла Андраши. Никой от двамата не сподели с мен защо се бяха разделили пътищата им. От толкова време бях за тях просто „красивата императрица", та бяха забравили, че мога да използвам главата си за мислене.