На всичко отгоре все повече се дразнех от разпуснатия тон на нашата компания, който първоначално така ми харесваше. Сигурно защото обект на всички шеги и закачки беше Мидълтън. След оздравяването му сякаш нямаше по-важен въпрос от този, кога най-после ще сложи край на проточилия се годеж и ще се ожени за лейди Шарлота. Очевидно дамата му бе поставила ултиматум, понеже й е омръзнало да чака.
Макар да го поднасяха само когато смятаха, че не съм наблизо, аз понякога чувах закачките им. Разбрах, че Бей бил склонен да се съобрази с ултиматума. Открай време знаех за лейди Шарлота, ала мисълта, че съвсем скоро той ще я направи своя съпруга, ме хвърли в ревност, гняв към себе си и страх от окончателното сбогуване.
Реших да игнорирам силните емоции и да се показвам пред околните като веселата императрица. Идеален случай ми поднесе уелският принц.
Когато една вечер дойде при мен на чай, аз, вместо с полагащата се по протокол домашна роба, му се явих по дантелено неглиже. По-голямо предизвикателство не беше нужно за лесно разпалващия се престолонаследник на благопристойната кралица. Той се ококори, направи ми комплименти и светкавично се приближи до мен, та имах късмет, че бях наредила на племенницата ми да се навърта наблизо, за да ме чуе.
Услужливата графиня Лариш-Валерзее дори не успя да направи истински реверанс, а английският ми братовчед вече си беше плюл на петите, усетил, че не сме сами.
Клюкарите надушиха случката – такова беше и моето намерение – и скоро пуснаха мълвата, че императрицата била дарила английския престолонаследник със своето благоволение. Продължих да играя ролята си и наскърбена си заминах.
Повече никой не спомена за сватбата на Мидълтън и Шарлота. На изпълнените с национална гордост англичани не можеше и да им хрумне, че е възможно един шотландски капитан да бъде по-важен за австрийската императрица от престолонаследника на Британската империя. Планът ми сработи, а Бей както обикновено не издаде дори с жест дали е прозрял играта ми. А може би и той просто се беше уморил да се прекланя пред идол, който никога нямаше да се вслуша в съкровените му желания.
По-късно се разделихме като приятели, но вътрешно отдавна се бях сбогувала с него. За мен трескавата гонитба на последното парченце любов бе приключила.
* * *
Лицето на Стефания беше снежнобяло като булчинската й рокля. Тя беше висока, а дрехата, прическата, накитите и позата й придаваха вид на мъченица, украсена за жертвоприношение. Е, по този начин поне се вписваше в картината с двайсет и четиримата епископи и архиепископи, които асистираха на кардинала – княз Шварценберг в мисията му да обрече поредната млада двойка на вечно нещастие. Скрих горчивите си мисли зад спокойната физиономия, която всички намираха развълнувана и изпълнена с величие.
В действителност бях отчаяна. Венчавката на единствения ми син безмилостно извикваше в съзнанието ми грешките на собствения ми живот. След помпозните тържества двамата щяха да заминат за „Лаксенбург", където за първи път да останат насаме. Едно малко момиче от Белгия, което щеше да накара Рудолф да затъне още по-дълбоко в безцеремонното си презрение към жените, и един млад принц, комуто не бе позволено да върши предопределеното от разума и талантите му. Как би могло да свърши добре това?
Поне тази Стефания да беше мъничко мила и хубава! Но дори най-добронамереният човек не би могъл да намери нещо красиво в това ъгловато, боязливо и безцветно същество, което по някакъв странен начин успяваше да изглежда твърдоглаво, отблъскващо и високомерно. Сякаш глътнала бастун, тя държеше главата си с диадемата изправена като свещ, впила малките си бледи очи в кардинала.
На моята сватба аз виждах единствено Франц Йозеф. От него очаквах всичко, от него получих много. За жалост и една свекърва, която се месеше във всичко, грижеше се за всичко и превърна живота ми ад. Поне това щях да спестя на белгийската принцеса! Нямаше да дръзна да я третирам като своя дъщеря.
Много скоро се оказа, че тя не е в състояние да прикове задълго вниманието на Рудолф. Той поднови предишния си начин на живот, ако изобщо го беше прекъсвал. Всичко това можеше да си остане между двамата, но Стефания беше не само непривлекателна, ами и глуповата. Тя правеше такива гръмогласни сцени на Рудолф, че за тях научаваше цяла Виена, а аз се видях принудена да я приканя към повече въздържаност.