– Мъжът ти е престолонаследникът, не е прилично да се караш с него като някоя продавачка на пазара, Стефания.
– Не е прилично и да ме мами – непокорно ми се озъби тя.
– Смяташ ли, че ще престане, защото джафкаш по него? Дръж се на положение!
Външно Стефания демонстрираше послушание, но в действителност изобщо не ме чуваше. Доверяваше се изцяло на по-голямата си сестра Луиза, омъжена за принц фон Кобург, който беше сред най-близките приятели и ловни другари на Рудолф. Инатът й угаси в мен и последната искрица на състрадание.
В нашето семейство и без това никога не бяха съществували кой знае какви сърдечни взаимоотношения, но сега, със Стефания и Рудолф като съпружеска двойка, обноските станаха по-хладни от когато и да било. В навечерието на новата 1882 година се появихме заедно в Държавната опера на представлението на „Оберон" от господин Вебер и атмосферата в ложата ни със сигурност беше по-ледена и от зимния въздух навън.
Аз слушах музиката, Франц Йозеф, както обикновено, си подремваше, Рудолф се въртеше нетърпеливо в креслото си, а Стефания виреше своенравно брадичка, готова да опълчи бледото си чело на целия свят – и в този миг ме връхлетя такава тъга, че сърцето ми почти спря.
Животът ми бе станал толкова студен, празен и лишен от съдържание, че при мисълта за бъдещето ме побиха тръпки.
ПРОЛЕТТА НА 1883 – КОЛЕДА 1886 ГОДИНА
„В крайна сметка какво е лудостта?”
– Що за приумица, часове по фехтовка! Да не смяташ да се дуелираш с придворните си дами? – щом пускаше иронични забележки, Франц Йозеф явно бе ядосан не на шега. И това – задето тренирах фехтовка?
–А какво да правя? – подразних се аз. – Докторът казва да не съм яздела много. Изляза ли на разходка из града, хората ме следват по петите. В „Пратера" ме преследва твоята тайна полиция, и изобщо, кого засяга, че се уча да боравя с рапирата? Това е един рицарски, красив спорт. Той ми замества ездата, която болезнено ми липсва.
– Ах, Сиси... – все по-често чувах тези въздишки от Франц Йозеф. – Защо винаги преувеличаваш така ужасно всичко? Защо не можеш да бъдеш като всички останали?
– Като онази Метерних, например? – ухапах го аз; отлично знаех, че съпругът ми намира княгинята за очарователна.
– Защо не? – отвърна на всичко отгоре той. – Тя е кадърна жена. Дарителският й фонд за новия Червен кръст и за нуждаещите се виенчани е отлично начинание.
– Разбира се – кимнах иронично аз. – Освен това се старае всеки да узнае колко е благородна и добра. И колкото може повече вестникари да пишат за нея. Не смяташ ли, че прави всичко с единствената цел да се самоизтъква? Когато подкрепям някого, не желая шумотевица. Правя го тихо, както подобава.
– Виенчани ще престанат да те познават, ако правиш всичко тихо.
Това беше един от онези досадни спорове, които възникваха от нищото и при които императорът се възползваше от възможността да каже всичко наведнъж. В последно време те водеха до неизменен резултат: до желанието ми да се махна. С оглед на здравето ми реших да замина на курорт в Баден-Баден и взех Валерия със себе си.
Там ни застигна новината за бременността на Стефания. Рудолф си беше направил труда да ми пише лично.
– Не си го представям като баща – засмя се Валерия, когато научи.
Добрата вест бе увенчана на 3 септември с раждането на малко момиченце, което бе кръстено Елизабет. Както винаги, бяха очаквали престолонаследник; когато отидох в „Лаксенбург", за да посетя новата си внучка, заварих Стефания потънала в сълзи.
– Няма да го понеса още веднъж – хлипаше тя, защото раждането било тежко и лекарите се опасявали за живота на майката и детето.
Не казах нищо. Би било жестоко точно в този момент да й разкрия истината, че е била омъжена само за тази работа. Предпочетох да си държа устата затворена, вместо да излъжа. Мразех лъжите.
Стефания схвана погрешно мълчанието ми – възприе го като неодобрение, така че отношенията ни охладняха още повече. Не се опитах да променя това положение, отдавна бях свикнала да тълкуват превратно мотивите ми.
С течение на времето откривах удивително душевно родство с моя братовчед, баварския крал, когото също всички критикуваха. Дълги години го избягвах, след като наруши думата си да се ожени за София. При последните ми посещения в Мюнхен и край Щарнбергското езеро обаче отношенията ни се подобриха. Споделях страстната му любов към музиката, поезията и класическия идеал за красота, както и желанието му за пълно усамотение.
Ала императрицата нямаше право на усамотение. Знаех само една възможност поне отчасти да държа под контрол растящото си безпокойство: когато ми станеше твърде зле, трябваше да се движа, фехтовка, гимнастика, ходене.