По време на пътуванията ми правех все по-дълги и по-изтощителни излети. Понякога ходех по пет-шест часа без прекъсване. Лятно време дори отсечката от Мюнхен до Фелдафинг не ми създаваше затруднения. Проблеми имаха само моите придружителки, които ужасно се задъхваха. Милата ми Ида, която се бе позакръглила и я домързяваше, изобщо не идваше, а и Мария Фестетикс капитулира.
Ща не ща, принудих се да държа на разположение покрити носилки и карети за моите дами, докато самата аз пердашех напред в солидни обувки и с бодро темпо. Все едно дали грееше жарко слънце или валеше дъжд. Тъмносиният ми чадър ме пазеше и в двата случая.
С настъпването на студения сезон изчезна кратката еуфория от лятото и есента, които ме бяха дарили с горе-долу добро здраве. Ставите отново ме заболяха и през март диагнозата на доктор Видерхофер – „ревматични оплаквания" – ме отведе на бани в Баден-Баден. Тамошните лекари искаха направо да ме вържат за инвалидния стол и да ме хранят насила. Не бих понесла нито едното, нито другото. Когато прекарвах дните си в покой, както настояваха, болките бяха по-слаби, но скоро така се изнервях, че предпочитах да стисна зъби и да се движа.
Ако не исках да се побъркам, просто трябваше да тичам, да се фехтувам, дори да яздя. Щом научих за новия метод на лечение на моите оплаквания, прилаган от един лекар в Амстердам, незабавно потеглих натам с придружителките си.
Лечението с масажи на доктор Мецгер беше чисто изтезание, а самият лекар – твърде неприятна личност.
– Ако продължавате да подлагате тялото си на такива мъчения, след две години ще сте стара и сбръчкана – мрачно пророкува той, обаче процедурите му бяха тежки, но пък успешни.
Една среща в Амстердам за кратко извади клетото ми сърце от самоналожената му изолация. В първия момент изобщо не познах бледия пациент, който стоеше в хотелското фоайе и се взираше в мен като в призрак. Изпосталял, прегърбен, с превръзка на ръката, светлата му кожа – обсипана с ярки лунички. Само косата и мустаците пламтяха в познатия несломим червен цвят. Бей Мидълтън!
В първия миг и двамата нямахме думи. Колко бе остарял! Мили Боже, дали и той си мислеше същото за мен? Дали не съзрях в очите му намек за състрадание? За съжаление? Първоначалната радост отстъпи място на смущение и свян. В главата ми отекваха думите на доктор Мецгер за старостта и бръчките, прииска ми се да се скрия зад ветрилото си. Спонтанната радост бе изместена от неудобство.
Останалото бяха любезности. Разходка, вечеря, тъжна действителност. Споделяне на историята на заболяванията ни. Той страдаше от последиците от поредното падане по време на конни състезания. През 1882 година най-после се оженил за Шарлота. Бил доволен.
Възхитителната кралица на хайката и нейният напет капитан бяха изчезнали в мъглите на миналото. В моите спомени те още прескачаха ирландските валове и летяха право към небето. Как им завиждах...
Нима нямаше да е по-добре да се запомним един друг като красиви и невредими, недокоснати от времето? На върха на физическата си дееспособност и в нежната хармония на сърцата?
Повече не се срещнахме. Години по-късно, през 1892 година, капитан Мидълтън падна за последен път от коня и умря на хиподрума.
* * *
– Защо не може да останем, мамо? Защо трябва да продължаваме? Какво търсим по всичките тези пътувания?
В първия момент смятах да не отговарям, но после погледнах моята единствена и реших, че не е редно да си замълча. Тя беше вече на петнайсет и имаше право да получи обяснение.
– Не смяташ ли, че човек обиква най-силно някое място, когато знае, че трябва да го напусне?
Дъщеря ми се навъси и обмисли съвестно думите ми, преди да стигне до заключение.
– Аз пък бих обикнала място, което не се налага да напускам – наведе се над рамото ми и погледна листа, на който пишех. – Стихотворение? Вие пишете стихотворения? Колко хубаво!
Преди да я спра, тя зачете последния стих:
Че имам аз криле, ти даже не разбра.
Дареният с криле копнее за простори.
В кафез, макар и златен,
ти не ще затвориш родения за свобода!
Неподправената похвала на моята единствена ме направи щастлива. Досега бях пазила в тайна лиричните си пориви. Но сега, зарадвана от възхищението на Валерия, отложих заминаването ни от Бад Ишъл и смело се заех със собствената си интерпретация на „Сън в лятна нощ". Чувствах Шекспировата Кралица на елфите безкрайно близка и изпитвах удоволствие от работата върху текста, който се опитвах да нагодя към виенските нрави, а от време на време прочитах на дъщеря ми нещичко от тази божествена комедия.