В главата ми започна да се оформя странна идея; реших дискретно да събера сведения за тази дама. Та нали и аз самата имах в Бавария една мила и любезна снаха, бивша актриса, която бе пренебрегнала утвърдените представи за морал и нрав?
Избухналите аплодисменти ме изтръгнаха от мислите ми. Госпожа Шрат се поклони, като същевременно хвърли дяволит, заинтересован поглед към императорската ложа. Едва ли причината за това беше ледената физиономия на Рудолф, а младият Франц Салватор, ерцхерцог от Тосканския клон на династията, беше изцяло погълнат от обожанието си към моята Валерия. Не, усмивката явно бе адресирана за императора. Колко интересно.
* * *
– Барон Нопча, моля, подгответе всичко необходимо за пътуване по море до Гърция. Искам да разгледам разкопките в Микена и Троя. Освен това имам нужда от екскурзовод, който да е вещ в археологията и да познава добре Гърция. Ще ви бъда благодарна, ако се заемете час по-скоро.
Главният ми управител реагира безупречно и невъзмутимо на решението, което бях взела само преди минути. Напоследък четях усилено Омир, а информациите за разкопките в Троя бяха събудили желанието ми да видя тези места със собствените си очи.
Но морето също ме привличаше с магическа сила. На море винаги се чувствах добре. С вълнение усещах обещанието, че отвъд хоризонта ще намеря спокойствието и щастието, подир които тичах все по-припряно, и това ме даряваше със скъпоценни моменти, в които намирах себе си и поемах въздух на борда на императорската яхта. Вече можех да бъда щастлива само когато бях напълно сама, когато намирах убежище в мислите си и се потапях в спомените.
Постоянно превъртах малкото на брой нежни фрагменти от моя живот. Украсявах ги, обличах ги в рими, отново ги изживявах и дори променях. Едно невинно удоволствие, на което обкръжението ми обаче гледаше със загриженост. Те не знаеха къде съм, когато се унеса в мечти, и може би смятаха, че съм поела по пътя на баварския ми братовчед, за когото до Виена достигаха тревожни слухове.
Упрекваха го, че прахосва огромни суми за строежа на замъци, в които живее сам-самичък. Критикуваха желанието му за уединение, за възвишено спокойствие и тихо убежище, ала аз го разбирах. Понякога и аз мечтаех за замък, за дом, който да принадлежи единствено на мен и да е построен според собствените ми представи.
Нима изневерявах на „Гьодьольо"? Да, в известен смисъл – замъкът беше загубил способността си да ме утешава. Откакто не можех да яздя, понеже ме боляха не само краката, но и главата, „Гьодьольо" само ми напомняше, че животът ми изтича. Той си отиваше, както си бе отишла красотата ми. Огледалото показваше, че очите ми – големи и питащи, гледат от лице, което с всяка изминала година се сдобива с все повече и повече бръчки.
Само да не задълбавам в мисли, да не си блъскам ума. По-добре да пътешествам, да чета, да уча, да разглеждам. Да откривам всички онези неща, за които копнеех като малко момиче, когато баща ми тръгваше на път и оставяше у дома нас, децата. Виена почти не ме виждаше, при всяка възможност избягвах официалните мероприятия. Но и най-хубавото пътешествие имаше един решаващ недостатък – в един момент свършваше.
След като седмици наред плава в Егейско и Средиземно море и ме отведе през Корфу до Дарданелите, яхтата „Мирамар" отново пусна котва в пристанището под замъка, който носеше нейното име. Санторини, Итака, Троя, Александрия и всички останали места потънаха в забвение. Не ми оставаше нищо, освен да благодаря на барон Фон Варсберг за компетентното развеждане и с натежало сърце да се завърна в империята на моя съпруг.
Франц Йозеф се зарадва, но моментално се върна на писалището си. В Сърбия и България назряваха народни въстания, това беше по-важно от моето присъствие.
С ужасното ноемврийско време се върнаха и болките в краката ми. В някои дни не бях в състояние да стана от леглото, камо ли да ходя или да правя гимнастика. Нещата не се подобриха до Коледните празници в „Гьодьольо", а почти празните конюшни с няколко коне за файтони в тях ме потискаха още повече.
Само портретите в моя ездачески параклис напомняха за гордия Домино и неговите спортни събратя. Седях там, съзерцавах картините и имах чувството, че съм сред приятели. Нима те не ми бяха по-верни от повечето човеци?
– Грехота е да говорите така, майко – кореше ме енергичната Валерия, когато споделях тези мисли. Не желаеше и да чуе колко мъчителен е за мен животът и как бих искала да му сложа край.