– Не сте толкова болна, мила майко – спокойно ме убеждаваше тя. – Трябва просто да се щадите мъничко, тогава ще живеете още дълго и щастливо.
По младежки наивна и необременена, тя не проумяваше, че повече от всичко останало ме плаши именно това „дълго".
Франц Йозеф също се надсмиваше на мрачните ми настроения и намираше за абсурдни приказките ми за смъртта.
– Ще отидеш право в ада – подсмихваше се на шегата си той.
Извърнах очи. Трябваше ли да му кажа, че не се страхувам от ада? Той не можеше да ми готви нито по-силни болки, нито по-голяма самота. Бях на четирийсет и девет години, убедена, че отдавна съм пребродила дълбините на отчаянието. Не подозирах колко жестоко се лъжех.
* * *
Хилядите восъчни свещи потапяха виенския „Хофбург" в единствена по рода си мека светлина. Макар електричеството да бе въведено и тук, тази вечер ярките нови светлини не бяха запалени. Тази приказка бе създадена по заповед на императора, защото аз се бях възпротивила остро да открия дворцовия бал на изкуствена светлина, която безмилостно разголваше всяка бръчка и всеки признак за умора. Електрическото осветление би погребало мита за красивата императрица и би разкрило пред света колко съм остаряла.
Вместо това сега крачех до Франц Йозеф, обгърната от меката, златиста светлина на свещите. Около нас се скланяха глави, скъпи рокли шумоляха при задължителния реверанс. Висшата аристокрация на Дунавската монархия демонстрираше почитта си към своята императорска двойка.
Франц Йозеф беше в бяло-червената си фелдмаршалска униформа, аз пък бях избрала рокля от люлякова коприна с шлейф. На шията ми блестяха моите любими перли; Фани беше вплела диамантни звезди и рубини в тежката ми коса, в която за щастие още нямаше бели косми. Освен това опитните й ръце на театрална магьосница бяха положили върху кожата ми тънък слой пудра, създаваща илюзията за вечна младост. Не спирах да се усмихвам, възхитена от този фокус.
А той, изглежда, наистина въздействаше на гостите на бала -сякаш времето бе спряло. Долавях мърморене и шепот. Би трябвало да се радвам на възхищението им, ала вместо това бях обзета от странното предчувствие, че след толкова великолепие и съвършенство няма вече път нагоре. Оставаше само неудържимото спускане надолу.
Пред балдахина, под който заехме местата си с императора, се простираше големият лъскав дансинг. Свещите отсега правеха топлината непоносима, слепоочията ми пулсираха. Насилих се да запазя усмивката си, когато прозвуча първият такт на валса.
Валерия беше сред танцовите двойки. Млада и свежа като пъпка принцеса в бяла коприна, с росни цветя в косите, която се извръщаше към своя кавалер с особен блясък в очите. Отново Франц Салватор. Напоследък той се въртеше все около нея. Франц Йозеф също го бе забелязал, защото наблюдаваше двамата, видимо смръщил чело. Това, което се очертаваше, никак не му харесваше.
Младият мъж беше син на тосканския ерцхерцог Карл Салватор и на съпругата му Мария Имакулата, принцеса на Бурбон и Сицилия. Открай време Виена гледаше с известна подозрителност на тосканската линия на Хабсбургската династия. Роднини – да, но нито особено влиятелни, нито особено значими. Имаше по-добри партии за най-малката дъщеря на императора.
Но дали Франц Салватор изобщо беше кандидат за ръката на Валерия? Какво се криеше зад плахата усмивка на моята единствена? И какво щеше да стане с мен, след като това дете ме напуснеше?
Притиснах с ръка сърцето си, което изведнъж спря, преди да продължи да бие по-бързо и по-силно. Моята дълбока, необятна любов към Валерия беше единственият смисъл на живота ми. Какво щях да правя, ако тя се отвърнеше от мен?
– Не искам и да чувам за това – отсече Франц Йозеф, когато предпазливо засегнах темата. – Не е речено, че Валерия трябва да се омъжва сега. Когато му дойде времето, имам предвид кандидат, който ще й подхожда повече от тосканеца.
Мили Боже, само не и още един брак като този на Рудолф и Стефания! Помъчих се да овладея паниката и узнах, че искал за зет престолонаследника на Саксония. Синът на неговия приятел Алберт. Така и не разбрах какви други предимства има този момък.
– Валерия е твърде млада, за да се омъжва за когото и да било – сопнах се аз, а императорът се стресна от резкия ми тон. -По-добре да не предприемаш нищо и да не водиш необмислени преговори. Обещаваш ли?
– Нали знаеш, че правя всичко за теб, Сиси!
Това не можеше да му се отрече. След като години наред се бях оплаквала от ветровития, неуютен „Хофбург" и от също толкова неуютния замък „Шьонбрун", още през 1882 година Франц Йозеф бе наредил да се построи вила в района „Лайнц", сред Виенската гора, която беше пред завършване. Постоянно одобрявах проекти и чертежи, правех предложения и изказвах желания. Въпреки това резултатът ме разочарова.