Беше се получил дворец, а не домът, за който копнеех. Лично бях избрала мотивите за стенописите, произведенията на изкуството и украсата, дори статуята на Хермес, която даде име на къщата. В съчетание с тежките, помпозни мебели, с позлатените резби, с гипсовите украси и мраморните имитации обаче те изглеждаха натруфени и бомбастични. Най-много все пак ми харесваше разкриващата се през прозорците гледка към ловните полета на императора. Тук, далече от града, съществуваше късче очарователна природа.
Но само докато грееше слънце. В дъждовни дни облаците тегнеха толкова печално над короните на дърветата, че дори високите прозорци не пропускаха достатъчно светлина сред мрачните стени. Франц Йозеф наистина бе имал добри намерения и само заради него прекарвах от време на време по няколко дни във вилата. Тя обаче не беше онова убежище, за което копнееха умореният ми дух и клетото ми сърце. Не ми даваше основание да бъда по-дълго и по-често във Виена. Подозирах, че това е бил най-важният мотив на императора, за да я построи.
Трябваше да се получи скромна и удобна къща. Не като замъците на моя баварски братовчед Лудвиг, които вбесяваха министрите му и изпразваха държавната хазна. Писмата на майка ми бяха пълни с вайкания и истории за краля, който предпочитал да поръчва на господин Вагнер да му композира опери, вместо да се занимава с политика. Мама би се разтревожила, ако знаеше колко добре разбирах братовчеда си.
Монархията, при която живеехме, беше обречена на гибел. Кое налагаше бедният трудов народ да обича своите императори и крале? Онези князе и министри, които управляваха народната бедност, а сами тънеха в разкош и не можеха да бъдат привлечени към отговорност от хората, принудени да търпят грешките им?
Безсмислената, куха форма триумфираше над съдържанието; страхувах се от края, към който се движехме неудържимо. Но понеже Франц Йозеф не държеше нито на мнението, нито на съветите ми, аз доверявах грижите си единствено на търпеливата хартия. През онези зими отпечатах стихотворенията си с помощта на моята племенница и на доверените ми придворни дами, за да останат за поколенията. Може би през следващия век щяха да се намерят умове, които да разберат мислите ми. И дори да оценят опитите ми да пиша като великия майстор Хайнрих Хайне.
Щом свърших тази работа, аз се заех със следващия проблем, който не бях изпускала от поглед през последните години: Катарина Шрат и Франц Йозеф. Междувременно императорът се беше срещал с красивата актриса по различни поводи и бе разговарял с нея, но не беше поел инициатива за нещо повече. Може би с възрастта ставаше плах? Може би вече не беше уверен в себе си?
Щом му липсваше кураж, за да покори Шрат, аз щях да му помогна дипломатично. Актрисата беше точно жената, която желаех за приятелка на императора. Нито амбициозна аристократка, нито лекомислена персона със съмнителен произход, а жена сърцата, практична и разумна. Можех да бъда сигурна, че никога не би участвала в злостни интриги по мой адрес, ако знае, че именно на мен дължи позицията си до императора.
Планът ми беше прост. Щях да подаря на Франц Йозеф портрет на удивителната актриса. Възложих го на художника Хайнрих Ангели, а после не беше проблем да организирам грижливо подготвената „случайна" среща с дамата в ателието на майстора. Дори придружих Франц Йозеф, за да няма никакви основания за неудобство.
Госпожа Шрат имаше куп достойнства – притежаваше не само забележителен талант в общуването с мъжете, но и остър ум, затова се отнесе към императора с чистосърдечен респект и пълна непринуденост, която той особено ценеше. Тя го покори, преди да е осъзнал, че е покорен.
В нейно лице спечелих тактична съюзничка в грижите за благополучието на Франц Йозеф. По-късно я наричаха „приятелката на императрицата" – може би леко пресилено, но не съвсем погрешно. Бях й благодарна за любезността, с която даряваше императора, защото тя ми даваше възможност за още по-голяма лична свобода. Не пропусках да й изпратя поздрави по императора и се погрижих Валерия също да приеме връзката с такт и благоприличие, макар че беше твърде млада, за да осмисли необходимостта.
Това обаче беше единственото радостно събитие през тази особено лоша година, която сложи начало на злините още през февруари с тежката болест на престолонаследника. Лекарите установиха заболяване на пикочния мехур и ревматизъм. Можех само да съжалявам, че синът ми е споходен от тази болест на толкова млади години. Тази беда ме съпровождаше отдавна, а положението ставаше все по-лошо.