Балнеосанаториумите и лекарските грижи ми носеха само кратко облекчение. После отново ме връхлитаха болки, които правеха обичайните ми движения невъзможни, и аз се поддавах на отчаяни мисли. Валерия се опитваше да ме разведри, доколкото можеше, но усилията й обикновено бяха напразни. През юни 1886 година получихме лоши новини от Париж, които ме потопиха в още по-дълбока меланхолия.
Внезапно бе починал съпругът на Матилда, граф Лудвиг фон Трани. Според официалната версия 48-годишният мъж бил отдавна болен, но тя трудно издържаше. Според мълвата се бил застрелял в пристъп на меланхолия. Семейството, естествено, се опитваше да прикрие цялата история – никой нямаше желание да скърби по някакъв съмнителен самоубиец.
Едва бях преодоляла този шок, и пристигна следващото фатално известие. Баварските министри принудили собствения си монарх да абдикира и го обявили за душевноболен. Когато получихме тази ужасна новина, двете с Валерия бяхме при майка ми.
– Отвели са го в замъка „Берг" край Щарнбергското езеро, където е под наблюдението на психиатъра доктор Гуден – обясни херцогинята, кършейки ръце. – От все сърце съжалявам клетата му майка. Двама сина, и двамата свършват в усмирителна риза.
– Лудвиг не е луд. Ексцентричен – да, понякога странен и капризен, но не и умопобъркан – остро възразих аз. – Трябва да пиша на императора и да го помоля да се застъпи за Лудвиг. Какво си въобразяват тези хора?
Оказа се обаче, че е късно да помогна на братовчеда си. Следващата ужасяваща вест ме застигна в понеделника на Петдесетница, в хотела ми във Фелдафинг, където тъкмо закусвахме с Валерия. Гизела се отби лично, за да ни информира.
– Лудвиг е мъртъв. Доктор Гуден също. Намерили ги удавени в езерото.
В първия момент онемях от ужас. Валерия засипа сестра си с въпроси относно подробностите, аз пък имах едно-единствено желание – да остана сама. Затворих се в стаята си и се помъчих да проумея защо този толкова специален мъж е бил осъден на такъв грозен край. В крайна сметка Лудвиг не беше глупак. По-скоро – човек, който не разбира хората около себе си и времето, в което живее. Самоубийство или убийство?
Ами ако враговете му имаха право? Ако склонността към прекомерна душевна възбуда беше вроден семеен дефект на рода Вителсбах? Този копнеж по съвършенство, каквото нормалният живот не предвижда? А може би си беше чиста лудост да се опълчиш на света и да поставиш духа над плътта?
Обливаха ме ту студени, ту горещи вълни, докато клетият ми мозък се мъчеше да проумее случващото се с мен и с моето семейство. Какво престъпление бе извършил Лудвиг, за да заслужи подобен край? Нима стремежът към съвършенство е наказуем? Нима за него се полага смърт?
– Мамо! Мамо! За Бога, какво Ви е?
Валерия се бе навела над мен – чак сега забелязах, че лежа на пода. Как се бях озовала там? Какво се беше случило? Пребледнялото лице на малката ми дъщеря ме накара да се опомня. Със сетни сили се опитах да я успокоя.
– Коленичих да се помоля. Но главата ми се пръскаше от непонятните Божии съвети. Реши ли да те удари, Йехова е по-лош и от гръм.
– Ах, мамо...
– Това е нещастна година, единствена моя, истински нещастна година.
* * *
– Болен ли? Какво ще рече това?
Барон Нопча отбягваше погледа ми толкова явно, че тутакси ме обзеха подозрения. Той беше дългогодишен приятел с Дюла Андраши. Знаех, че двамата си пишеха и че много неща от живота ми му ставаха известни, без аз да узная. Всяка мисъл за това ме изпълваше с тъга. Но днес той споделяше по собствена инициатива подробности от тези писма и това не предвещаваше нищо добро.
Следващите му думи потвърдиха предчувствието ми.
– Лекарите му, казали, че има рак. Злокачествен тумор, който се уголемява, нищо не може да се направи.
Книгата със стиховете на Хайне се изплъзна от безжизнените ми пръсти и тупна на пода, но аз не й обърнах внимание. Докоснах слепоочията си, цялата треперех.
– Уголемява се? – ужасих се аз. – Искате да кажете, че ще умре?
– В най-скоро време – кимна баронът. Дълбоките бразди по челото му показваха колко го измъчваше този факт. – Медицината не познава средство, с което да му помогне. Но той го понася храбро...
– И защо го научавам едва сега? – прошепнах, а мислено добавих: „Нима той все още ме изключва от живота си? Няма ли да ми позволи поне в този момент да участвам в него?"
– Графът не иска да безпокои Ваше Величество – отвърна моят управител. – Знае, че в противен случай ще се тревожите за него. Вероятно дори ще ми се сърди, задето Ви казах. Не му е приятно да привлича внимание.