– Да ме безпокои... Той ще... – притиснах с длан устата си. Не, не биваше да говоря каквото си искам. Не биваше и да се втурна към него. Да държа ръката му, да бъда до него, да го гледам, да го докосвам... На императрицата бе забранено всичко това. Той имаше съпруга, деца, семейство, приятели. Те щяха да бъдат около него, а не жената, която бе направил кралица на Унгария.
Заболя ме. Толкова жестоко ме заболя, че едва успях да дам знак на барона да ме остави сама. Не исках да види как плача. Плача за миналото, за една любов... Плача за царицата на амазонките и за нейния напет маджарин, чиито пътища някога се бяха пресекли.
Минали работи.
Единствено движението обуздаваше донякъде мъката ми. Непрестанното движение напред, в бързи влакове и карети, на екскурзии, обзорни обиколки и експедиции. Занимание не само за тялото, но и за духа, за да не потъне в мрачните дълбини на безумието, от което все повече се страхувах. Започнах да уча гръцки. Да четеш Омир в оригинал – нима това не е цел, заради която си заслужава да живеещ?
– Твърде много се товарите, Ваше Величество – предупреждаваше ме доктор Вндерхофер, но аз не обръщах внимание на думите му. Ако не се товарех, дните ми щяха да са още по-лоши. Колкото повече неща имах да върша, толкова по-малко време ми оставаше да мисля. И така – нови пътешествия, нови цели.
Вестта за смъртоносния апоплектичен удар на баща ми ме намери в Корфу, където обсъждах с консула Варсберг плановете за къща на острова. Трябваше да убедя Франц Йозеф, когато се видим в началото на декември в Мирамар. Императорът бе решил да прекара четирийсетата годишнина от възкачването си на престола не във Виена, а да ме пресрещне на връщане от пътуването ми.
Той поклати глава на идеята ми, както и на малката синя котва, която в пристъп на безразсъдство си бях татуирала на рамото.
– Наистина ли искаш да построиш къща толкова далече от Виена и от мен? – примирено измърмори той.
– Но тя е и за теб – заумилквах се аз, за да получа одобрението му. – Можем двамата да ходим там. Открай време Корфу ти харесва. Варсберг е начертал прекрасни планове. Представям си я в помпейски стил и ще я нарека „Ахилион", на моя любим герой от „Илиадата". Ахил ми оживя на сърцето, докато четях Омир. С твое позволение ще изпратя Варсберг в Неапол, има там един талантлив архитект, който ще построи къщата.
– Ще бъда доволен, ако това те радва и те задържа на едно място – отстъпи в крайна сметка Франц Йозеф. – Не е здравословно да хвърчиш постоянно насам-натам. Накрая във Виена няма да се върне нищичко от теб, защото си се съсипала от това трескаво сноване или си се самоунищожила от пътуване.
Рядко се случваше съпругът ми да протестира така невъздържано, задето бях започнала да прекарвам на път по-голямата част от годината. Но все още можех да го омилостивя с усмивка и леко докосване.
– Не се бой, обещавам ти, че винаги ще се връщам при теб цяла-целеничка, Франци!
– Моля се Богу да удържиш на обещанието си, Сиси! – необичайно сериозно отвърна той.
Това не беше единственият случай, в който му се наложи да отстъпи. Валерия също беше дошла, за да изтръгне с ласкателства едно специално разрешение от баща си. След като най-хрисимо и благовъзпитано бе огледала евентуалните кандидати за женитба, подбрани от императора – Фридрих Август, престолонаследника на Саксония, както и принц Мигел от Браганса и принц Алфонс Баварски, тя го сюрпризира, отхвърляйки всички тези млади господа с безупречно потекло.
– Но за кого искаш да се омъжиш тогава? – попита той с почти трогателна наивност. Хем със собствените си очи беше видял как на всеки дворцов бал от две години насам тя избираше да танцува с един и същ кавалер.
– Иска да се сгоди за Франц Салватор – вметнах аз, докато пламналата Валерия търсеше правилните думи.
Когато ми призна желанието си малко преди този разговор, и аз като Франц Йозеф не изпаднах във възторг, макар и по други причини.
– Наистина ли го искаш? – отчаяно попитах аз. – Ти си моето единствено съкровище. Единствената истинска радост в целия ми брачен живот.
– Ах, майко, в такъв случай сигурно ще разберете колко обичам Франц – отвърна тя и ме обезоръжи с очарователната си усмивка, както обезоръжи и баща си.
Накрая и той капитулира:
– Е, тогава да се готвим за сватба.
Валерия преливаше от щастие. Тревожеше са само за реакцията на брат си. Рудолф не беше приятелски настроен към Франц Салватор, а и аз се страхувах за бъдещето на младия ерцхерцог, когато синът ми един ден сложи императорската корона. През последните години Рудолф ставаше все по-груб и по-студен. Поздравленията му за предстоящия годеж обаче бяха толкова сърдечни, че Валерия трогнато увисна на врата му.