Щом се върнах от императора в личните си покои, Ида въведе при мен една ридаеща дама, в чието лице трудно разпознах някога тъй елегантната баронеса Вечера. Сега тя беше просто отчаяна майка, която от часове търсеше детето си. Министър-председателят я бе изпратил при императора – явно и той се досещаше, че изчезването на Мария има нещо общо с Рудолф.
– Казаха ми, че императорът можел да ми помогне, Ваше Величество. Но императорът не приема никого. Какво е станало? Знаете ли къде е моята Мария? Смилете се над една майка, Ваше Величество!
Затворих за миг очи и се помъчих да се овладея, преди да проговоря. Не беше редно да държа баронесата отговорна за деянията на дъщеря й, но въпреки това ми беше трудно да бъда обективна.
– Вашата дъщеря е мъртва, баронесо, но знаете ли, че и моят Рудолф е мъртъв? Както изглежда, Мария го е отровила, но това трябва да се запази в тайна. Ако някой ви пита, ще казвате, че сърцето на Рудолф не е издържало – само това и нищо друго.
Отнесох се несправедливо с нея – след двайсет и четири часа узнах истината от доктор Видерхофер: моят нещастен син се бе застрелял сам и, както изглежда, бе убил и онова глупаво дете. Защото той го е искал? Защото тя го е искала? Не мога да кажа. Случилото се беше ужасно.
Тайната полиция, която работеше ревностно за интересите на императора, се погрижи трупът на момичето да изчезне и да бъде погребан тайно. Бяха положени усилия за потулване на случая в Майерлинг – тихомълком, без излишен шум. Безуспешно. До ден-днешен смъртта на Рудолф и Мария си остава загадка.
Прощалното писмо на Рудолф, което доктор Видерхофер бе намерил в ловджийския замък в Майерлинг, се оказа едно от многото. Той бе оставил последен личен поздрав както за съпругата си, така и за сестра си, и за други хора. Само Франц Йозеф не получи нито ред.
Не съм достоен да бъда негов син и вече нямам право да живея, пишеше до мен Рудолф. Не посочваше обаче причината за смъртта си – причина, която бих могла да разбера. Само ме уверяваше в обичта си и молеше да бъде погребан с Мария в манастира „Светият кръст". Едно невъзможно желание.
Още по-невъзможно беше желанието на Франц Йозеф да запазим в тайна самоубийството на сина му.
– Никой не бива да знае, че е умрял като някой прост шивач, Сиси – горчиво повтаряше той. Дори с последната си отчаяна постъпка Рудолф не бе успял да заслужи уважението на баща си.
Императорът, лекарите, министрите и съветниците си блъскаха главите, търсейки що-годе приемлива формулировка на официалното съобщение за смъртта на Рудолф. Слуховете отдавна разпространяваха истината. Споразумяха се за версията, че престолонаследникът бил посегнал на живота си в миг на душевна обърканост. Само така беше възможно бедният ми Рудолф поне да получи църковно погребение.
Престолонаследникът се завърна в „Хофбург". Занемял навеки, със склопени очи и лека бяла превръзка около главата, прикриваща смъртоносната огнестрелна рана. Потресох се до дъното на душата си, когато го видях така спокоен и умиротворен. Защо там лежеше той, а не аз? Що за Бог беше този, който допускаше подобно нещо? Отново въпроси, чиито отговор не знаех.
Следващите дни бяха белязани от мрачния, ужасяващо помпозен дворцов церемониал. Пристигна белгийската кралска двойка, за да подкрепи скърбящата си дъщеря в нейната мъка – друг въпрос беше дали тя изпитваше чак такава мъка. Приехме ги заедно с императора, а след това наредих да залостят здраво вратите ми за всякакви по-нататъшни визити. Не желаех да виждам никого. Чувствах се жива замръзнала, скована от студ, по-силен от страданието и болката.
Море от черни знамена, черни пера, черни коне и смълчани хора съпровождаше на 5 февруари 1889 година катафалката, която откара Рудолф от „Хофбург" до гробницата на Хабсбургите в Църквата на капуцините. Съмнявам се, че мнозина скърбяха за него. Виенчани отдавна знаеха това, което аз твърде късно узнах за начина му на живот – кое истина, кое измислица. Те не разбираха проблемите му, както не разбираха и тези на неговата майка.
Гизела седеше до баща си в императорската каляска. Франц Йозеф настоя двете с Валерия да останем вкъщи. Благодарна му бях за това внимание, защото не знаех как ще понеса двойния товар – моето отчаяние и жадния за сензации обществен интерес. Не знаех даже как ще понеса живота си по-нататък. Само седях в салона си и се питах къде съм сбъркала.
Ами ако твърдението на лекарите, че Рудолф се е самоубил в пристъп на душевно объркване, не беше дипломатично оправдание? Ако моята баварска кръв е била заложена в него още от люлката, както се говореше и за клетия Лудвиг? Може би аз бях виновна за цялото това нещастие? Е, сега поне злобните усти, които разпространяваха само гадости по мой адрес от първия ден на пристигането ми във Виена, щяха да изпитат своето позакъсняло удовлетворение. Нелюбимата императрица щеше да се оттегли, без да остави следа в историята на Австрия.