Синът ми почиваше в студената, мрачна гробница на Хабсбургите под Църквата на капуцините, а неговата малка Ержи беше просто едно момиченце. В Дунавската монархия престолът се предаваше от мъж на мъж. Всичко бе приключило. Осъзнах го, когато отидох при ковчега на Рудолф в тихата нощ, далече от любопитните погледи. Здравата изплаших монаха, който охраняваше портата на гробницата. Човекът не беше попадал на отчаяни майки, които решават да посетят синовете си посред нощ.
Нощ или ден, за мен беше все едно. И без това вече не можех да спя, чувствах само апатия и отчаяние. Мрака в мен не можеха да пропъдят и набързо запалените в гробницата факли. Виках Рудолф, но не получавах отговор. Така силно желаех да има нещо извън това тяло, разрушено от болест и насилие – нещо, с което да установя връзка. Душа.
Знаех, че някои хора имат способността да влизат в контакт с покойниците. Аз обаче не го умеех. Рудолф си бе отишъл завинаги. Трепкащите сенки само умножаваха собствената ми нищожност.
Как ми се щеше да остана там, долу, при всичките онези мъртъвци, където отдавна ми беше мястото. И то с по-голямо основание, отколкото синът ми в разцвета на силите си. Син, баща, съпруг, бъдещ император. Защо капризната съдба не бе избрала мен? Защо?
* * *
– Не бива да се измъчвате така, Ваше Височество.
Напук на болестта си Дюла Андраши бе дошъл да ме види. За първи път след много години отново се срещнах с него в жилището на Ида Ференци. Беше отслабнал, блед и болнав, ала тембърът на неповторимия му глас беше достатъчен, за да ме дари с първата истинска утеха, откакто ме бе споходила мъката.
– Само да знаех какво се е случило наистина, приятелю – прошепнах. – Разбрах, че графиня Лариш знае нещо за нещастието, но се страхувам от това, което може да ми каже. Бихте ли ми направили услугата да я попитате? Не смея да я приема, макар че тя от дни насам се опитва да се види с мен.
– Ще сторя всичко, което пожелаете – обеща той, а впоследствие сведенията му потвърдиха, че с основание съм се опасявала от това, което би ми казала Мария.
Вероятно племенницата ми е имала възможност да предотврати трагедията. Била е приятелка на Мария Вечера, посветена в нейните тайни, както и в тези на Рудолф. Забелязвала отчаянието му, известно й било в каква безизходна ситуация се намирал, но не смятала за нужно да ме уведоми. През изминалите години ми бе досаждала заради безброй незначителни неща. Но не и когато е ставало въпрос за живота на моя син. Не исках да я виждам и чувам никога повече.
– Ержебет, мила моя, не се гневете на злочестата си съдба – помоли ме моята голяма и единствено любов, преди да се сбогуваме. – Не мога да си тръгна и да Ви оставя такава – напълно съсипана и извън себе си.
– Ще трябва, приятелю – прошепнах аз и стиснах с ледените си пръсти ръцете му, така красиви навремето. Сега те бяха кокалести, отслабнали, белязани от страданието, което го разяждаше отвътре. – Съдбата не ни пита какво искаме. Тя е сляпа и безмилостна.
– Вечно ще се чувствам щастлив, че съм Ви познавал, Ержебет. Не ми бе позволено да Ви служа, да Ви обичам...
Трескавият блясък в тъмните му очи ме възпираше да отрека това, да го упрекна, че съм била само една от многото му любови – Унгария, политиката, съпругата му, децата му и ред други неща. Че ме бе изоставил, когато имах нужда от него.
Моментът не беше подходящ за упреци – това беше последното, окончателното сбогуване и двамата го знаехме. Животът му отиваше към своя край. В този миг не бяха позволени гордост и лъжи, а само и единствено истината.
– Никога няма да престана да ви обичам, приятелю – със свито гърло обещах аз. – Знайте това, закъдето и да сте се запътили.
Устните му бяха ледени като ръцете ми, които целуна.
– Сбогом, любима. Ако има справедливост, ще се срещнем в друг един живот.
„Няма справедливост, граф Андраши", ридаеше сърцето ми, ала устните ми останаха неми. Вече бяха казани много неща.
Изпроводих го с поглед, докато се отдалечаваше. Вече не беше висок, бе прегърбен, белязан от всесилната болест, която стоеше над човешките желания и стремления. Въпреки това – сдържан и готов да използва времето до последния си дъх. Възхищавах се на стоицизма и куража му. Опитвах се да вземам пример от този специален мъж, който, умирайки, демонстрираше достойно държание и силен характер.