Императорът се спаси в корсета на всекидневието. С помощта на протокола, политиката и на трогателната си самомнителност той го затегна толкова силно, че задуши дори тъгата си. Дисциплината и чувството за дълг заместиха човешките емоции, така че той изпадна в равнодушие, което ме обиждаше, но и будеше възхищението ми. Не споменаваше Рудолф. Сякаш никога не бяхме имали син.
Затова пък аз помнех и за двама ни – и щях да скърбя и за двама ни. Франц Йозеф уважи желанието ми и изпрати окръжно до всички австрийски представителства занапред да се въздържат от пожеланията за щастие по повод на именния и рождения ми ден. Думата „щастие" вече не фигурираше в бъдещия ми живот. Нищо не бе в състояние да разведри мрачния ми дух – нито почивки, нито пътувания, нито дори някога тъй желаната къща в Корфу.
През месеците до края на тази ужасна година здравето ми се стабилизира, но не и душата ми. Единствено Валерия се тревожеше за мен. Почти не се отделяше от мен и се появи веднага, щом започнах да пренареждам дома си.
– Какво правите, майко? – смая се тя, когато ме завари да преглеждам личните си вещи в „Хофбург".
– Прогонвам цветовете от живота си – посочих към кошовете, пълни с пъстри дрехи, шалове, шапки, чадъри и ръкавици. – В бъдеще ще нося само траур, само черно.
– Но така всичко става още по-мрачно – ужаси се моята единствена. – Не е редно Вие да изкупвате вината за случилото се, майко.
Спестих си отговора – тя и без това не разбираше какво ми е на сърцето. Подарих по-голямата част от бижутата си на Гизела и Валерия, както и на няколко избрани приятелки, които заслужаваха да носят спомена за времето, когато тяхната императрица е била жива.
Коледа, рожденият ми ден и Нова година отминаха без празненства и подаръци, не се състояха и обичайните приеми. Годишнината от смъртта на Рудолф прекарахме в Майерлинг. По желание на императора ловният замък беше превърнат в манастир на кармелитките, ала аз не намерих утеха и в това религиозно обкръжение. Смъртта на Рудолф бе умъртвила и остатъците от вярата ми в Бог.
И с право, защото само след 18 дни ме застигна следващият удар на съдбата: Дюла Андраши бе починал от раковото си заболяване. Заминах за Будапеща, за да му отдам последни почести. Положих момини сълзи на ковчега му, но ми се искаше да сложа там сърцето си, за да го погребат с него. Толкова безсмислени смърти – защо?
Напразни въпроси. През май отново се сбогувах със скъп човек. Нене, моята голяма сестра, умря в ръцете ми. Злокачественото заболяване, започнало от корема, бе стигнало до сърцето. Успях да пристигна навреме от Виена в Регенсбург, за да видя за последен път Нене и да разговарям с нея.
И в последните си минути тя оставаше голямата, спокойната, уверената сестра. Говореше на нашия таен език – английския, и се съгласи с мен, че животът се беше отнесъл доста сурово с нас. После започна да бълнува. Разговаряше с покойния си съпруг и с мъртвите си деца, а на 16 май 1890 година, в седем вечерта, доброто й сърце просто престана да бие.
Отново погребение с мрачен церемониал и ридаещи роднини. Сълзите ми пресъхнаха от толкова мъки и страдания.
Бих избягала някъде далече, по море или в Гърция, но тази страховита година ми бе подготвила още една раздяла. Най-лошото сбогуване: на 31 юли Валерия се омъжи в Бад Ишъл за любимия си Франц Салватор.
Разбрахме се да избягваме Виена, големите церемонии и пищните брачни меси, които носеха единствено нещастие. Валерия и Франц се врекоха един на друг в скромно богослужение, а малката Ержи ръсеше цветя по пътя им заедно с шаферките под мощните звуци на органа.
Валерия беше щастлива, нямах съмнения по въпроса. Молех се на Бог, в чиято справедливост не вярвах истински, да съхрани щастието й. Дори не се поколебах да посъветвам свекърва й – ерцхерцогиня Мария Имакулата, да остави младата двойка на мира.
– Не им се месете в нищо и не посещавайте децата през техния меден месец – настоях аз и също спазвах тези правила.
Колкото повече ме молеше Валерия да й гостувам по-често в замъка „Лихтенег" край Велс в Горна Австрия, където се бе установила със съпруга си, толкова по-решително отказвах.
– Не искам да свиквам с щастието да бъда с теб, любима моя – оправдавах се аз. – Нали знаеш, че съм чайка в открито море, не съм създадена да живея в лястовичето гнездо, наречено „щастлив семеен живот".
* * *
– Тук е моето убежище, само тук мога да принадлежа на себе си.