Ирма Старай разглеждаше със зяпнала уста „Ахилион" – през пролетта на 1895 година дворецът се представяше откъм най-добрата си страна. Младата унгарска благородница ме съпровождаше в пътуванията ми, защото другите бяха или твърде стари, или омъжени, или не издържаха на темпото ми по здравословни причини, и вече беше сред най-любимите ми придружителки. Притежаваше достатъчно естетически вкус, за да оцени произведенията на изкуството, които бях събрала в Корфу да радват уморените ми очи. Скоро в градината щеше да бъде издигната и статуя на Рудолф.
– Прекрасно е. Разбирам защо Ваше Императорско Височество сте щастлива тук.
Щастлива? Горкото мило момиче. Та аз вече дори не знаех какво означава тази дума. Мъка – да. Също и тревога за Валерия, която раждаше деца едно след друго. Но не и радост, камо ли пък щастие. Заниманията, изпълващи дните ми, имаха едничкия смисъл да убиват времето.
Новите ми пътувания по суша и море, колекционирането на произведения на изкуството, изучаването на гръцки и старогръцки, гимнастическите ми упражнения и екскурзиите запълваха дните ми, но не и празнотата в умореното ми сърце.
Щом паднеше нощта и ме връхлетеше безсънието, начеваха да ме спохождат едни и същи призраци. Независимо дали живеех на Лазурния бряг, в Унгария, Корфу или Алжир. Светът не беше достатъчно голям, за да избягам от тях.
Превърнала се бях в „Дамата в черно", в странната, печална пътешественичка, която избягва контакта с хора и се крие зад воали и ветрила.
Опитвах се да не обръщам внимание, че тялото ми страда от всички тези усилия. Пренебрегвах указанията на лекарите, които критикуваха начина ми на хранене и дори ме коряха, че нарочно гладувам. Те не проумяваха, че трябва да съм лека като перце, за да мога изобщо да се движа.
Отказах закрилата на полицейските агенти, които по заповед на Франц Йозеф ме следваха по петите и се наричаха мои телохранители. Какво имаше да се охранява в това тяло? Нека съдбата да удари, където й се отдаде случай, аз щях да я посрещна с благодарност и нямаше да я нападна в гръб.
Обаче годините отлитаха, без да намеря избавление. Почина майка ми, клетата ми сестра София загина в Париж по ужасен начин. Унгария отбеляза тържествено хиляда години от съществуването на своето кралство, а аз не намирах покой дори в Корфу. Наредих „Ахилион" да бъде продаден.
После пак пътувания, почивки, лечения, неврити, сърдечни болки. Лекари и нежните укори на Франц Йозеф. Писмата му ме следваха, където и да отидех. Те разказваха за Виена, за госпожа Шрат и за неговата любов.
Любов? Какво всъщност бе любов?
Някъде се захлопна врата и аз подскочих. Къде бях?
А, да, в Женева. Хотелът. Утре ще продължим за Монтрьо.
Трябва да се опитам да намеря покой. Какво ме кара точно тази нощ да подложа на преоценка, да пребродя наново цялото страдание, всичките сбогувания и грешки? Късно е за промени. Каквото било, било.
Уморена съм. Искам да заспя и да не се събудя.
КЪМ МОИТЕ НАРОДИ
Официално съобщение на император Франц Йозеф за убийството на неговата съпруга, прободена с пила на 10 септември 1898 година на крайбрежната алея в Женева от италианския анархист Луиджи Лукени.
Най-тежкото, най-жестокото изпитание сполетя Мен и Моя дом. Няма я вече Моята съпруга, украшението на Моя трон, която Ми беше утеха и опора в най-тежките часове на Моя живот – в нейно лице Аз загубих повече, отколкото съм в състояние да изразя. Ужасна, зла орис я отне от Мен и от Моите народи.
Ръката на убиец, оръдие на безумния фанатизъм, поставил си за цел унищожаването на съществуващия обществен ред, се вдигна и в своята сляпа, безсмислена омраза уцели сърцето, което не знаеше що е омраза и бе преизпълнено само с добри помисли.
Сред безграничната болка, обзела Мен и Моя дом и породена от нечуваното злодеяние, което потресе целия цивилизован свят, до сърцето Ми достига гласът на Моите обичани народи. Смирено се прекланям пред Божия промисъл, който Ми наложи това тежко и непонятно наказание, и благодаря на Провидението за огромното богатство, което Ми остава: любовта и верността на милионите, които са до Мен и Моите близки в този миг на страдание.
Болката и скръбта по блаженопочиващата императрица и кралица се изразяват в хиляди знаци на съпричастие от близо и далеч, от високопоставени и обикновени люде. Воплите по повод неизмеримата загуба отекват трогателно в душата Ми и се сливат с Моите вопли.
Така, както Аз ще пазя до последния си час спомена за Моята горещо обичана съпруга, така и благодарността и почитта на Моите народи ще останат навеки Неин непреходен паметник.