– Като истинска княгиня, Ваше Кралско Височество – отвърна госпожа Рьоди и остави настрана вестника. – Ако Негово Величество вече не беше влюбен безгранично, отново би си загубил ума.
– Да се надяваме – засмях се аз и излязох.
Франц Йозеф ме чакаше за разходка с кон, ала когато пристигнах във вилата, планът отново се бе променил. По желание на леля София от Виена бе пристигнал художник, за да ни нарисува с Франц Йозеф по време на езда. Да позираш за портрет бездруго е досадно, а ако ти се налага и да усмиряваш коня, си е направо мъчна работа.
– Необходимо ли е? – дръзнах да попитам и тутакси си спечелих строгия поглед на леля София.
– Разбира се, че е необходимо, дете. Бъдещите ти поданици имат правото да знаят как изглежда младата им императрица. Редно е изображението ти да бъде разпратено час по-скоро из всички части на страната.
Моите бъдещи поданици... Знаеше ли леля София, че всички тези хора ме плашеха до нямай къде? Не бях свикнала да проявяват интерес към мен и да ме зяпат. Пот ме избиваше само като се сетех какво бе предизвикала в Бад Ишъл вестта за годежа ми с Франц Йозеф.
След тържествената неделна литургия Франц Йозеф бе помолил свещеника да благослови него и неговата годеница и в първия момент ме бе обзел чудовищен страх, че възторжените жители на Бад Ишъл просто ще ни стъпчат до смърт. Всеки искаше да ни зърне, всичко живо се буташе, блъскаше, ликуваше. Тълпата ни връхлетя, а аз бях обзета от ужас.
– Това е израз на уважение, ще свикнеш – утешаваше ме мама, когато, напълно съсипана, намерих убежище в прегръдките й.
Забравях страховете си единствено когато Франц Йозеф бе до мен. Той беше толкова любезен, толкова чаровен, толкова сърдечен, че с всеки изминал ден все повече се влюбвах в него. Отрупваше ме с подаръци и по очите ми отгатваше всяко мое желание.
Но леля София май също се бе примирила с тази неочаквана връзка, при това – доста по-безболезнено, отколкото се опасявах първоначално. Под нейното зорко покровителство тържеството за годежа ни се превърна в цяла празнична седмица, увенчана от голям дворцов бал на 22 август. По този повод тя дори ми подари чудно красива огърлица с диаманти и перли и подходяща гривна към нея. Никога не бях притежавала нещо толкова ценно.
По време на празненството, застанала до Франц Йозеф, изтърпях безброй целувки по ръката – чак се уплаших, че като нищо ще протрият копринената ми ръкавица. Накрая ми се зави свят от многото танци, от многото имена и от непознатите лица. Огромният фойерверк в наша чест сякаш експлодира и в бедната ми зашеметена глава.
После татко, който естествено бе пристигнал за бала, си замина и отведе Нене вкъщи. Аз останах с мама, докато Франц Йозеф приключи престоя си в Бад Ишъл. Продължаваше да ме гризе съвестта, щом се сетех за голямата си сестра, но тъй като вече не се виждахме всеки ден, някак по-лесно успявах да си внуша, че всичко при нея е наред.
Поне не се беше влюбила във Франц Йозеф – за разлика от мен. Наранена беше гордостта й, но не и сърцето й. Не смеех дори да помисля какво щях да изпитвам, ако трябваше да го гледам как прегръща Нене. Ако тя получаваше от него онези прекрасни целувки, които ме разтопяваха.
Достатъчно зле беше, че се налагаше да се сбогуваме само след две седмици. Императорът ни придружи до Залцбург, претовареният му график не позволяваше повече. Очакваха го във Виена. Нашето лято отлетя, преди да съм му се насладила, както трябва. Пътищата ни се разделяха чак до сватбата, която дворът във Виена бе насрочил за април следващата година.
– Не гледай така тъжно, Сиси – с обич ме утешаваше той. – Ще ти пиша много писма и при първа възможност ще те посетя в „Посенхофен". И да не ме забравиш съвсем, обещаваш ли?
– Как бих могла да те забравя – прошепнах, едва сдържайки сълзите си. – Та аз те обичам толкова много!
Всички около нас изглеждаха трогнати от това искрено сбогуване, дори леля София ме притисна сърдечно към гърдите си.
– Ще видиш колко бързо ще отлети времето – опита се да смекчи тъгата ми тя. – Имаш да учиш още толкова много, ако искаш да бъдеш добра съпруга на Франци. Изобщо няма да ти остане време за копнежи по него.
По-късно щях да се замисля над тези думи. В момента сърцето ми бе натежало като камък в гърдите. Дори познатата обстановка в „Поси" не бе в състояние да ме разведри. Напротив, едва сега осъзнах, че това ще бъде последната ми есен край Щарнбергското езеро. Налагаше се да се сбогувам и с него, за да започна нов живот във Виена. Ала едва бях осмислила новата ситуация, и ме връхлетяха непосилни мъчения.
Цели глутници от учители се нахвърлиха върху ми. Внезапно се оказа адски важно да разговарям на перфектен френски, да владея италиански и да наизустя всички сложни исторически данни, довели до крайния резултат: на доста млада възраст Франц Йозеф бе станал владетел на множеството народи, включени в Хабсбургската империя. За първи път чувах за историята на бохемци, хървати и унгарци, за словенците, рутените4 и банатците.