Не ми помагаха кой знае колко и пътеписите за Турция и Близкия изток, които ми бе давал татко. От полза ми бяха само разказите му за Венеция и Милано, защото северната част на Италия също се намираше под владичеството на Хабсбургите.
Приведена над географски карти и дебели томове, почти нямах време да погледна през прозореца и да закопнея за свеж въздух. Разходките пеша и с кон, часовете на мечтания и безделните следобеди бяха останали безвъзвратно в миналото.
Мама не щеше и да чуе, че главата ме боли от многото знания, които насилствено тъпчеха в нея. Сега разбирах на какво се дължи главоболието на Нене.
– Знам, че децата ми не усвояват лесно, Сиси, но няма как, налага се – така херцогинята отхвърляше всяка моя молба за малко повече лично време. – Не може да отидеш във Виена, без да притежаваш тези знания. Длъжна си да ни представиш достойно.
Останеше ли свободен промеждутък между уроците, лекциите и часовете по етикеция, той се запълваше с проби на дрехи. В дома ни гъмжеше от шивачки, бродирачки и шапкарки, от майстори на ръкавици, обущари и шивачки на бельо. Налагаше се постоянно да стоя мирно, за да набождат с топлийки подгъвите, да фиксират шевовете, да декорират шапките и да вземат мярка за ужасните корсети.
Всяка минута от деня ми бе запълнена. Едвам намирах време да напиша някое и друго писмо. С писмата до Франц Йозеф ми беше лесно, но се налагаше да пиша и на леля София, за да й благодаря за благоволението, което би ме оказала в Бад Ишъл. Като я гледах отдалече, вече не ми се струваше толкова страховита. Просто беше майка, желаеща доброто на своя син. Кой би я разбрал по-добре от мен, която бях израснала с още седем братя и сестри и ежедневно виждах как всеотдайно се грижи майка ни за всички нас?
Вечер се строполявах в леглото си толкова уморена и неспокойна, че от изтощение дори не можех да заспя. Вълшебната лекота на Бад Ишъл вече съществуваше единствено в сънищата ми. Опитвах се да си я припомня, докато съзерцавах фино изработената портретна миниатюра на Франц Йозеф, която ми бе донесъл бърз куриер в края на септември.
Миниатюрата беше вградена в гривна с диаманти, ала аз не удостоих с поглед скъпоценните камъни. Единственото, което исках да съзерцавам, беше Франц Йозеф. Неговите замъци, неговите диаманти и неговите поданици не ме интересуваха. Копнеех единствено за смеха, за обичта и за веселостта му. И за неговите целувки...
Понякога, когато всички заспяха, аз се опитвах да излея чувствата си в стихове, да намеря думи за копнежа си по любов и свобода. Фантазирах си: „О, лястовичке, дай ми назаем крилата си! О, отведи ме в онази далечна страна..." и с отворени очи бленувах за живот без ограничения. За безгранична свобода без досадните дребнавости на всекидневието. Франц Йозеф щеше да ми даде такъв живот, нали в крайна сметка той беше императорът. Всички бяха длъжни да му се подчиняват.
Чак през октомври обаче той успя да гостува в „Поси", както бе обещал. Нетърпеливо броях дните до пристигането му, но когато се изправи пред мен, ми се стори напълно чужд и странно строг. Твърде много император и твърде малко веселият Франци, с когото се катерехме по планините в Бад Ишъл. На всичко отгоре ми носеше от леля София не само поздрави, но и куп предупреждения и наставления. Така например благодарността й за емоционалното ми писмо беше твърде хладна.
– Нали разбираш, Сиси, тя е майката на императора – обясни Франц Йозеф реакцията й. – Свикнала е към нея да се отнасят с респект. Даже аз се обръщам с „Вие", когато разговарям с нея. Не можеш просто да й говориш на „ти", сякаш е някоя си леля София. Вече не е подобаващо.
– Ти говориш на „Вие" с майка си?
В Бад Ишъл това не ми беше направило впечатление. Но пък там Франц Йозеф разговаряше само с мен, най-много още с Нене или с главния си адютант, граф Грюне. Когато леля София му даваше наставления, той слушаше, без да противоречи.
– Така всички ние й оказваме най-дълбокото си уважение. Скоро и ти ще свикнеш – Франц Йозеф направи тази констатация също толкова невъзмутимо, както ми предаде и някои други предписания, които да следвам послушно. Едно от тях особено ме засегна.
– На ерцхерцогинята направило впечатление, че хубавите ти зъби изглеждат леко жълтеникави, Сиси – съобщи ми той критичните бележки на майка си. – Заръча редовно да си миеш зъбите, та до идването ти във Виена да станат бели. Нали искаме красотата ти да бъде безупречна. Всички трябва да се възхищават на моята невяста.